— Ами ако не го направи? — каза Диеда. Побиха я тръпки.
— Опитай — отвърна все така спокойно Кайлеан. — Нямаш друг изход. Такова беше желанието на Лианон, а аз ще продължавам да изпълнявам волята й — независимо от това дали е жива или мъртва.
Диеда въздъхна. Не че искаше нещо лошо да се случи на Ейлан. На времето дори я обичаше, но през последните години й ставаше все по-трудно да обича когото и да било. Всъщност смяташе Ейлан за глупачка — тя бе имала любовта, която Диеда така и не позна, и я бе отхвърлила. Не разбираше и защо Кайлеан толкова се безпокои за нея. Но реши да не върви против волята й. Кайлеан можеше да бъде добра приятелка — но и опасен враг, не само неин, но и на Кинрик. Диеда живееше в Горския храм достатъчно дълго, за да не знае голямата власт, която имаше тук мълчаливата жрица от Ериу.
— Така да бъде — кимна тя. — Обещавам да поема ролята на Ейлан, докато тя роди детето си, но след това ти ще сториш необходимото, за да замина за Ериу.
— Обещавам — Кайлеан вдигна ръка. — Богинята ми е свидетел — никой не може да ме обвини, че някога не съм изпълнила обещанието си.
Измина половин луна от смъртта на Лианон. Беше навечерието на Лугназад и Ейлан седеше заедно с Кайлеан в дома на Великата жрица — в стаята, където Лианон толкова пъти се беше подготвяла за предстоящите ритуали. Страхът бе изострил сетивата й и тя чу ясно приближаването на тихи стъпки към входа. Вратата се отвори и в полумрака се очерта фигура в дълго наметало. Мъжът й се стори неестествено висок. Зад него, в сенките, се бяха наредили останалите друиди.
— Ейлан, дъще на Рейс, ти си избраницата на Богинята. Готова ли си да приемеш божествената сила?
Гласът на Арданос отекваше наоколо като звън на камбана. Ейлан почувства, че стомахът й се свива от страх.
Всички истории, които бе чувала да се разказват шепнешком в Дома на девиците, се надигнаха в съзнанието й като вълна, заплашваща да погълне способността й да разсъждава. Помисли си отчаяно, че любовта й към Гай надали има някакво значение за Богинята. Трябваше да се случи чудо, за да оживее тази нощ. „Исках само да се противопоставя на друидите, но се изправих срещу Богинята, и сега тя ще ме накаже! Какво ще стане с детето ми?“ Но ако Богинята бе способна да накаже едно неродено дете за греховете на майка му тогава тя не беше въплъщението на Всеобщата любов, на което Ейлан се бе клела да служи.
Арданос все още чакаше отговора й — чакаха и останалите друиди, а в очите им се четеше и надежда, и хладна преценка. Ейлан постепенно се успокои. „Ако Богинята не ме приема такава, каквато съм, за какво ми е да живея?“ Пое си дълбоко дъх. Щеше да изпълни това, което бе решила още през онази безсънна нощ след смъртта на Лианон.
— Готова съм — гласът й потреперваше едва забележимо. Добре, че поне баща й беше някъде далеч на север заедно с Кинрик. Надали би издържала на проницателния му поглед.
— Достойна ли си да приемеш Богинята?
Ейлан преглътна. Какво да отговори? Предишната нощ, измъчвана от съмнения, бе плакала като дете на рамото на Кайлеан.
„Достойна ли? Така погледнато, никой от нас не може да знае дали е достоен, беше казала Кайлеан. Богинята посочи теб. Това е твоята съдба, към която си вървяла през всички тези години“.
Върховният друид я дебнеше като ястреб — чакаше я да трепне, да не издържи, да се издаде, да излъже — и тогава щеше да е в негова власт. Ейлан имаше смътното усещане, че тази война на нерви му доставя удоволствие.
„Лианон смяташе, че съм достойна“ — каза си тя. Длъжна беше да издържи — не само за да оправдае избора на Лианон, но и собственото си решение да не отказва любовта си на Гай. Когато му се отдаде, беше убедена, че спазва закон, далеч по-древен и властен от този, който й бяха наложили. Откажеше ли да се подложи на изпитанието, това би означавало, че сама приема любовта си за грях. Тя вдигна гордо глава и отвърна:
— Аз съм достойна за Богинята. Достойна съм да приема свещената й сила. Нека земята ме погълне, нека небето ме порази, нека боговете, на които служа, ме изоставят, ако лъжа!
— Тя прие — обърна се Арданос към друидите. После кимна на жриците: — Пречистете я и я подгответе за изпитанието.
Ейлан срещна за миг очите му и видя в тях и жал, и яд, но и задоволство. После Арданос се обърна рязко и поведе друидите навън.
— Спри да трепериш, Ейлан — каза тихо Кайлеан. — Не допускай да те уплаши онзи стар лешояд. Ти няма от какво да се боиш. Богинята е милостива, Ейлан, тя е най-вече Майка — никога не забравяй това!
Ейлан кимна. Въпреки всичко знаеше, че дори да нямаше какво да крие, се страхувала в такъв момент. После си каза, че ако е съдено Богинята да я пази, няма никакъв смисъл да умре предварително от страх.