Завесата на входа отново се отметна и вътре влязоха четири млади жрици Ейлан видя Сенара и Ейлид, които носеха ведро с вода от свещения извор. Те спряха като заковани на прага и я загледаха със страхопочитание. На лицата им бе изписано същото преклонение, с което някога тя самата гледаше Лианон. Бяха толкова млади — единствено Ейлид бе на нейните години…
Искаше й се да извика: „Нищо не се е променило! Аз съм, Ейлан, не виждате ли?“ — но не беше така — всичко се беше променило. И все пак, когато момичетата я съблякоха, тя с облекчение забеляза, че поне промените в тялото й са все още едва забележими, а те не бяха възрастни и опитни жени, та нещо да им направи впечатление.
Помогнаха й да се изкъпе, а Ейлан действително изпита чувството, че ледената вода от свещения извор отмива целия й досегашен живот. Когато започнаха да я обличат в ритуалните одежди, тя самата се чувстваше по-различна. На челото й поставиха венец от лозови клонки. Когато листата докоснаха слепоочията й, тя изпита странно замайване — като че ли започваше да се наблюдава отстрани. Неочаквано изпита силен глад — отварата от свещени треви, която жриците пиеха в началото на ритуала, трябваше да се приема само на гладен стомах, в противен случай започваха да повръщат и се разболяваха. Кайлеан често бе казвала, че според нея лошото здраве на Лианон се дължи на това, че редовно пие тези отвари. Ейлан се зачуди дали и нейното здраве няма да пострада, после й стана смешно — имаше време да се грижи за здравето си, ако изобщо доживееше следващото утро.
Поднесоха й Напитката на виденията в гравирана златна купа. Ейлан знаеше, че вътре има плодове от имел и много други треви, които и тя бе събирала заедно с Миелин. Имаше и отвара от някои видове гъби, които обикновените хора отбягваха не само защото се смятаха за посветени на боговете, но и защото бяха силно отровни, а и не бяха вкусни. Жриците обаче знаеха, че съвсем малки количества от тях усилват възможностите на съзнанието да се отвори, за да проникне в бъдещето.
Ейлан пое купата от Ейлид с треперещи ръце — добре че поне бе помагала толкова често на Лианон, та знаеше много добре какво трябва да направи. Тъй като церемониалът изискваше и останалите жрици да отпиват по няколко глътки от напитката, тя мислеше, че познава и вкуса й. Но когато изпи и постната капка, разбра защо жрицата на Оракула трябваше да изпие напитката на един дъх — просто нямаше никакъв друг начин, защото беше нетърпимо горчива. Ейлан си пое дъх и се зачуди дали пък не са сложили вътре отрова — това би било чудесен начин Арданос да се отърве от нея. Но Кайлеан я бе уверила, че ще приготви отварата съвсем сама и няма да допусне никой друг нея — на нея поне можеше да вярва.
Зави й се свят и стомахът й се обърна. Наложи си да се овладее, отпи няколко глътки чиста вода, за да отмие от устата си вкуса на отварата, притвори очи и зачака.
Прилошаването скоро премина. Затова пък така силно й се зави свят, че с наложи да седне. Спомни си, че всичко дотук се бе случвало и с Лианон. Ейлан го бе отдавала на старческа слабост, но Лианон не бе чак толкова престаряла. Дали и тя щеше да се състари преждевременно? И дали изобщо щеше да доживее старост?
В стаята настъпи някакво раздвижване и момичетата, струпани около нея отстъпиха встрани. Арданос се беше изправил пред нея; тя вдигна очи и срещна суровия му поглед.
— Виждам, че всичко е готово. Ейлан, много си красива, скъпа моя. На хората няма да им е трудно да повярват, че Богинята е слязла сред тях — нежните думи прозвучаха странно, казани от него.
„Така ли? — мислеше замаяно Ейлан. — А в какво вярваш ти, старче, ако изобщо вярваш в нещо? Нали съгласно твоите закони листата на лозата трябваше да повяхнат, още щом допряха челото ми?“ После и тези мисли престанаха да я занимават. Имаше чувството, че душата й напуска тялото и се рее някъде високо над всички — и с всеки изминал миг се отдалечава все повече.
— Вече е в транс — промърмори Арданос и направи знак на момичетата да се отдалечат. — Слушай, дете мое, знам, че все още ме чуваш… — гласът му започна да реди напевните ритуални слова.
Ейлан знаеше, че друидът й говори нещо извънредно важно, нещо, което трябва на всяка цена да запомни… но не можеше да разбере какво бе то. След време осъзна, че той вече не е край нея, но това не я интересуваше особено. Струваше й се, че се рее над зеленикав мрак — някъде долу, много далеч, се виждаха върховете на дърветата. Носеха я нанякъде — намираше се в носилка, после носилката спря и й помогнаха да излезе от нея. Стори й се, че вижда от едната си страна Кайлеан, а от другата й страна сякаш стоеше Латис. Двете жени я поведоха към огрения от факли хълм.