Нещо се раздвижи в упоеното съзнание на Ейлан, когато тя застана пред трикракото столче. Имаше някаква причина, поради която нямаше право да седне на него — някакъв грях тежеше на сърцето й. Но Кайлеан и Латис пак я поведоха напред и тя си каза, че сигурно това, което не може да си спомни, не е толкова важно.
Вече бяха заклали жертвения бик и бяха раздали месото на насъбралите се хора. Жреците бяха изпълнили ритуала, в който младият бог приемаше живота от стария. Сега бе време да се търсят поличби за идващата есен. На изток се издигаше есенната луна — тежка и златна като накитите, с които бе окичена нейната жрица.
„Спри погледа си върху мен, Повелителко — Ейлан се бореше със себе си, за да си припомни точните думи на молитвата. — Закриляй ме!“
Една от жриците постави в ръката й малък, сърповиден златен нож. Ейлан вдигна ножа и бързо го заби в показалеца на другата си ръка. Усети остра болка и на пръста й се появи тежка хапка кръв. Тя протегна ръка над златното блюдо и остави три капки кръв да се стекат във водата. Водата беше от свещения извор, а по повърхността й плуваха листа от имел. Имелът бе свещено растение, защото не беше саден от човешка ръка и растеше между небето и земята и носеше себе си силата на светкавицата, която според легендите го бе създала.
Ейлан усети твърдото дърво на столчето — помагаха й да седне. После двама друиди я вдигнаха заедно със столчето и я понесоха нагоре по хълма — тя отново изпита моментно замайване. Жриците останаха някъде назад.
Тогава друидите започнаха да пеят и Ейлан изпита чувството, че песента я отнася. Душата й витаеше в пространството и тя се запита защо ли се страхуваше толкова преди — тук, където бе сега, нямаше страх, копнеж и вълнения — просто я имаше и това й бе напълно достатъчно.
Изведнъж я ослепи силна светлина — факлите грееха право в очите й. Пред нея заплуваха много лица, които бързо се сляха в едно. Погледите, вперени в нея, й тежаха, дърпаха я, връщаха я против волята й към действителността.
— Защо сте тук, деца на Дон? — прокънтя гласът на Арданос.
— Молим Богинята да ни благослови — отвърна мъжки глас.
— Призовете я тогава!
Ароматен дим нахлу в ноздрите на Ейлан и тя вдъхна тежкото, сладко ухание на свещените билки. Светът около нея отново се завъртя и тя изхлипа — чу собствения си глас и не го позна. Около нея мъжки гласове говореха в хор — гласовете им се издигаха, викаха, зовяха:
— Богиньо на Мрака… Майко на Светлината… Кралице на цветята, чуй ни!… Ела при нас, Господарке на Сребърния кръг…
„Аз съм Ейлан… Ейлан…“ Тя се вкопчваше в съзнанието за собствената си личност, а гласовете я заливаха, задушаваха я, причиняваха й физическа болка. Тялото й се разтърсваше от спазми — тя сякаш се опитваше да се освободи сама от себе си; не можеше да диша; изпитваше ужас, че ще загуби себе си… „Помогни ми!“ — простена душата й.
„Дъще, аз съм винаги с теб — погледни в Свещеното езеро и ще ме видиш“.
— Погледни във водата, Повелителко — каза някой съвсем наблизо. — Погледни и виж бъдещето!
Водата в златната купа постепенно се успокояваше и в дълбочините й изплува някакъв образ — Ейлан се взря в него и видя, че това не беше нейното отражение. Остъпи ужасено и чу същия глас: „Успокой се, дъще. Духът ти е при Мен…“
Страхът изчезна. Ейлан почувства, че я обгръща неземна нежност и тя се отпусна с въздишка в прегръдките на Богинята.
Виждаше се отдалеч — как се изправи, отметна воала си и издигна ръце към луната.
— Вижте! Господарката на живота слезе сред нас! — звънна гласът на Кайлеан и отекна надалеч в тишината.
Многогласен възторжен вик се надигна като приливна вълна. Ейлан така се рееше някъде високо горе и наблюдаваше как тялото й се движи и говори — изпитваше удивление, но не и страх.
Когато виковете заглъхнаха, Великата жрица отново се отпусна на столчето; божественото присъствие чакаше с търпението на Тази, която е извън времето.
— Ще отговориш ли на въпросите ни, господарке? — Върховният друид говореше на езика на древните мъдреци — на същия език му отговаряше и Богинята.
След всеки неин отговор друидът се обръщаше към множеството и казваше на хората нещо на техния език. Отдалеченото съзнание на Ейлан все пак забелязваше голямата разлика между неговите думи и отговорите на Богинята. Стори й се нередно — но може би пък не чуваше правилно. При това тук където се намираше сега, тези неща не я вълнуваха особено.
Хората не спираха да питат; времето минаваше; образите пред нея започнаха да се размиват. Внезапно видя пред себе си смръщеното лице на Арданос, който я наблюдаваше внимателно.