— Добре тогава. Съгласна съм да ти помогна — каза тя и протегна ръка, за да вземе воала от Ейлан.
18
Въпреки ужасяващите истории, които римляните от Лондиниум разказваха за Севера, в пътуването из северните земи в края на лятото нямаше нищо неприятно за млад и здрав мъж. Не валеше всеки ден, а във въздуха постоянно се носеше сладкият аромат на прясно окосено сено. Гай пътуваше все нагоре по източния бряг на Британия и с всеки изминал ден местностите, през които минаваше, ставаха все по-диви. По време на последния поход той стигна с легиона по западния бряг чак до Ленакум, но източното крайбрежие му бе непознато. Капелус, ординарецът на баща му, отново го съпровождаше и бе поел почти изцяло задълженията по лагеруването и грижите за конете. Когато обаче се наложеше да нощуват в някое населено място, Гай търсеше къде да преспят, защото познаваше езика на местните хора и заговореше ли ги, ставаха далеч по-приветливи.
Колкото по на север стигаха, толкова повече се говореше около тях за походите на Агрикола. На една от пощенските станции, управлявана от един легионер-ветеран, Гай научи, че появата на римска флотилия край каледонския бряг предизвикала такава паника сред населението, че хората в отчаянието си решили също да нападнат — и съумели практически да унищожат вече отслабения Девети легион, преди Агрикола да успее да прати кавалерията си на помощ.
— Лошо, момчето ми, много лошо — въздъхна ветеранът. — Не можеш да си представиш какво става, когато тези демони връхлетят нощем в лагера. Вият като вълци! Поне успяхме някак да ги задържим. Няма да забравя какво изпитах, когато видях нашите стандарти да блестят в далечината и разбрах, че може и да поживея още — той отпи малко от разреденото вино и избърса устни с опакото на ръката си.
— Тогава се посъвзехме, и започнахме да се справяме по-добре. Когато Двадесети легион се появи, можехме да им кажем, че са закъснели за увеселението. Ако тия нарисувани дяволи не бяха побегнали отново към проклетите си гори и блата, щяхме да ги изтребим до крак! Е, оставихме малко и за вас младите — той се засмя и предложи още вино на Гай.
Гай прикри усмивката си. Беше подочул нещо за тази битка от войници, които се бяха върнали в Дева, но му беше интересен разказът на човек, който е бил вътре в лагера, когато каледонците са нападнали.
— Велик човек е генералът! След последното лято дори тези, които все хленчеха за опасностите и загубите, не могат да не признаят заслугите му. Ще ти намери работа, не се бой. Как ми се иска да можех и аз да тръгна с теб, момче!
Лициний не бе споменал нищо за възможността да остане на служба при губернатора, но Гай внезапно се замисли дали в писмата, които носеше за Агрикола, не се говори и за него самия. Агрикола се разбираше много добре с прокураторите на поверената му провинция — за разлика от повечето губернатори. Ако Лициний кажеше някоя добра дума за Гай, това сигурно би помогнало много за кариерата му.
По време на последния поход Гай беше просто един от многото млади офицери — всички алчни за слава, но много зависими от центурионите. Генералът действително го впечатли силно, но нямаше причини той да е направил впечатление на Агрикола. Мисълта, че може да привлече вниманието на губернатора върху себе си, незабавно разбуди амбициите му.
Скоро Гай остави зад себе си ловните поля на бригантите и навлезе в много по-диви земи — тук и хората говореха различно, на диалект, който той не познаваше. Докато яздеше през голи поля и сенчести гори, той все повече се убеждаваше, че Рим може и да завоюва тези земи, но надали някога ще ги владее истински. Всъщност римското присъствие тук бе оправдано само донякъде — от нуждата да се попречи на дивите каледонци и на техните хибернийски съюзници да вилнеят из богатия Юг — за да не се повтаря това, което сполетя семейството на Бендейгид.
Дългият северен залез бе обагрил небето в тъмновиолетово, когато Гай влезе в Пината Кастра, крепостта, която Двадесетият легион градеше над устието на Тава — там, където внушителната римска флотилия се бе появила миналото лято. Зад оградата от високи колове вече се издигаха каменни стени. Кожените шатри на походния лагер бяха отстъпили място на дървени спални помещения и обори за конете — постройките изглеждаха солидни и сигурно можеха да устоят дори на суровата местна зима. Лагерът бе почти празен и затова изглеждаше още по-голям.