Губернаторът влезе обратно в палатката. Тацит сложи ръка на рамото на Гай и той го последва, опитвайки се да раздвижи вдървените си от ездата крайници.
Беше му приятно да седи отново край лагерен огън заедно с останалите офицери. Сърбаше леща, дъвчеше корав хляб и отпиваше от киселото вино, и си мислеше колко му е липсвало непринуденото войнишко приятелство. Веднага щом се разбра, че Гай има опит от предишни походи и не е някакъв щабен плъх, офицерите го приеха за свой. Каната с киселото вино обикаляше около огъня, разговорът ставаше все по-оживен и скоро дори дъждът, който продължаваше да мокри дебелото му наметало, не му се струваше толкова непоносим. Напрежението, което бе обхванало всички около него, бе лесно обяснимо, но бойният дух на легионерите бе висок. Шлемовете на постовите бяха лъснати до блясък, щитовете бяха боядисвани наскоро. Младите офицери, които се хранеха заедно с него, бяха сериозни и замислени, но не и уплашени.
— Мислите ли, че генералът ще успее да подмами Калгакус в открито сражение? — попита Гай.
Един от събеседниците му се разсмя.
— Най-вероятно ще стане обратното. Не ги ли чуваш? — той кимна неопределено към заобикалящия ги мрак, изпълнен с глухия вой на вятъра. — Тук са, съвсем наблизо, вият и се цапотят с проклетата си синя боя. Разузнавачите донесоха, че на Граупиус има не по-малко от тридесет хиляди — воини на вотадините и селговите, новантите, добуните и всички останали по-малки кланове, които преследваме вече четири години. Има и каледонци от най-далечния север, от племена, чиито имена изобщо не знаем. Калгакус иска битка, в това няма съмнение — просто трябва да влезе в бой колкото е възможно по-бързо, преди хората му да са успели да си припомнят старите родови вражди и да започнат да се избиват помежду си.
— А колко войници имаме ние? — попита Гай.
— Петнадесет хиляди от легионите — целият Дванайсети Валерия Виктрикс, Втори Адиутрикс, и колкото са останали от Девети — отвърна един от трибуните, който, ако се съдеше по отличителните знаци, се числеше към Втори легион.
Гай го изгледа заинтригувано. Трибунът явно се бе присъединил към легиона, след като той замина за Лондиниум, но тук сигурно щеше да намери много познати — това бе легионът на стария Мацелий.
— Прибави към тях и осем хиляди от спомагателната пехота — повечето батавии и тунгри, неколкостотин доброволци от бригантите и четири кавалерийски ескадрона — каза друг офицер и веднага след това стана, за да се върне при хората си.
— Е, силите не са чак толкова неравни, нали? — каза Гай с малко неуверен оптимизъм. Наблизо някой се изсмя.
— Нямаше да имаме никакъв проблем, ако само те не бяха на по-високите позиции.
Вятърът, който брулеше по-високите склонове на върха, наречен от римляните Монс Граупиус, бе значително по-студен. Британците наричаха върха по много различни начини — Старицата, Върхът на смъртта или Зимната вещица. С напредването на нощта третото му име започваше да става до болка ясно на Кинрик. Дъждът, който се лееше в ниското, тук се превръщаше в ледена суграшица, която щипеше бузите и гасеше, съскайки, накладените огньове.
Очевидно това никак не притесняваше каледонците. Те си седяха около остатъците от жаравата, пресушаваха нескончаеми мехове с бира и се хвалеха отсега с предстоящата си победа. Кинрик смъкна качулката на голямото наметало на квадрати ниско над лицето си — надяваше се, че никой няма да забележи как трепери под него.
— Ловецът, който много се хвали призори, може да няма какво да сложи в котлето за вечеря — каза тихо някой до него. Кинрик се обърна и видя Бендейгид. Белите му одежди се очертаваха като светло петно в мрака.
— Тукашните воини се държат винаги така преди битка — това повдига бойния дух!
Кинрик огледа внимателно мъжете, насядали около жаравата. Бяха все нованти от клана на Белия кон, от югоизточното крайбрежие на Каледония. Земите им бяха близо до устието на река Салмес — към Лугувалиум. Край съседния огън пиеха мъже от племето на селговите, които от край време бяха в кръвна вражда с новантите. Някой хвърли още дърва в огъня, пламъците се издигнаха високо и осветиха фигурата на главатаря им. Той се смееше силно с отметната назад глава и сиянието на огъня се отразяваше в светлите му очи и огненочервената коса.