— Ние сме на наша земя, момчета, и самата ни земя ще се сражава на наша страна! Онези, с червените наметала, са дошли чак тук, водени от алчност, но алчността е лош съветник. А ние охраняваме огъня на свободата си! Сами виждате, не е възможно да бъдем победени!
Новантите наставаха от своя огън и се присъединиха с възторжени викове към селговите — скоро трудно можеше да се разбере кой какъв е — бяха просто тълпа развеселени мъже.
— Прав е — каза замислено Кинрик. — Ако Калгакус е успял да накара всички тези хора да се сражават рамо до рамо, възможно ли е да загуби?
Бендейгид не отвърна на въпроса му, и въпреки възторжените си думи, Кинрик усети как студената змия на съмнението, която гризеше сърцето му цяла нощ, отново се разбуди.
— Какво има? — настоя той. — Да не си видял поличба? Бендейгид поклати глава.
— Никакви поличби не съм виждал — струва ми се, тъкмо сега силите са толкова изравнени, че и самите богове не биха могли да знаят какъв ще е изходът от битката. Вярно е, че имаме по-изгодни позиции, но Агрикола е страшен противник. Ако Калгакус, колкото и добър военачалник да е, го подцени дори за миг, това ще бъде фатално!
Кинрик въздъхна дълбоко. Толкова се бе старал да докаже смелостта си пред тези планинци, които от самото начало го подиграваха като човек от победен народ, дори без да знаят за римската му кръв, че предизвикателното поведение му бе станало втора природа. Но с човека, който го бе отгледал от дете, нямаше защо да се преструва.
— Чувам песните, а не мога да запея с останалите; пия, но сърцето ми остава студено. Кажи ми, татко, ще ми изневери ли смелостта утре, когато видя блясъка на римската стомана?
В такива случаи не можеше да пропъди предател ската мисъл, че може би щеше да е по-добре, ако бе избягал с Диеда, когато имаше тази възможност.
Бендейгид го обърна към себе си и се взря в очите на доведения си син.
— Ти няма да се посрамиш — каза той ожесточено. — Тези хора се бият за слава но не познават противника си така добре, както го познаваш ти. Но в битката отчаянието може да те направи само по-страшен за враговете. Не забравяй, че си един от Гарваните, Кинрик, и че не търсиш в боя слава, а отмъщение!
Тази нощ Гай дълго се въртя, заслушан в равномерното дишане на останалите мъже. Чудеше се защо не го хваща сън. Точно тук и постелята му бе по-суха от тези, в които бе спал през последните нощи, а и не му беше първата нощ преди сражение. От друга страна, каза си той, битките, в които бе участвал досега, бяха незначителни и повечето свършваха кажи-речи веднага, след като са започнали.
Опита се да мисли за нещо съвсем различно и изведнъж пред очите му изплува лицето на Ейлан. По време на цялото си пътуване на север мислеше почти само за Юлия — когато чуеше някоя клюка или войнишка история край лагерните огньове, си представяше колко ще се смее Юлия, когато й ги разправи.
Но никога не би могъл да сподели с Юлия мислите, които го преследваха в тези мрачни мигове…
„Заобиколен съм от всички тези хора, а се чувствам самотен… Искам да отпусна глава на гърдите ти, искам да ме прегърнеш… самотен съм, Ейлан, и се страхувам!“
Най-сетне потъна в неспокойна дрямка, и му се присъни, че двамата с Ейлан са сами в някаква горска колиба. Той я целуваше и за първи път видя как тялото й се е закръглило от бременността. Постави ръка на корема й и усети как детето му се движи под сърцето й — и си каза, че тя никога не е била толкова красива. Ейлан протегна ръце към него, привлече го към себе си и му зашепна нежно и успокоително.
Гай заспа дълбоко, а когато се събуди, около него всички бяха наставали, навличаха трескаво туниките си и оправяха снаряжението си с пръсти, още несръчни от съня. Беше сивият час преди зазоряване.
— Защо генералът не изважда легионите на предна линия? — обърна се тихо Гай към Тацит.
Двамата седяха на конете си на едно малко възвишение, заедно с останалите офицери от щаба на Агрикола, и наблюдаваха как пехотата се разгръща по права линия в подножието на планината, а кавалерията заема позиции от двете страни на веригата. Бледата утринна светлина просветваше по бронзовите шлемове и по върховете на копията и се отразяваше по излъсканите ризници. От техните позиции нагоре по широките склонове се ширеха пасища със суха трева, изпъстрени с гранатовочервени туфи орлова папрат и по-бледолилавия пирен. Но за общия изглед на Граупиус човек можеше само да гадае, защото по-голямата част от скатовете беше покрита с войска.