— Защото не са в пълен състав — каза Тацит. — Не забравяй, че императорът взе войници от четирите ни легиона за похода си в Германия. И в крайна сметка три хиляди отбрани войници лапат мухи из Германия и стават за смях на катите и сугамбрите, а на Агрикола му се налага да измисля невероятни военни хитрости, за да компенсира липсата им. Строил е легионите пред окопите за да ни защитават, ако се наложи да отстъпим, и се надява да не се стига дотам.
— Но нали лично императорът поиска от губернатора да умиротвори Северна Каледония? — попита Гай. — Домициан е войник и сам би трябвало да разбере…
Тацит се поусмихна и Гай се почувства като неопитно хлапе.
— Някои биха казали — каза високият мъж до него, — че разбира дори прекалено добре. Тит оказа на нашия губернатор почести като на герой заради победите му в Британия, но когато този поход привърши, нищо чудно да отзоват Агрикола от поста губернатор. Може би императорът е на мнение, че няма място за двама блестящи военачалници в Рим.
Гай погледна към генерала, който наблюдаваше неотклонно как войската му заема набелязаните позиции. Ризницата му блестеше под лъчите на изгряващото слънце като рибени люспи, а гребенът от конски косъм на шлема му се полюляваше от утринния ветрец. Туниката и панталоните под ризницата бяха снежнобели, аленото наметало напомняше с цвета си на пролята кръв.
Години по-късно, когато бе в Рим, Гай прочете в биографията на Агрикола, написана от Тацит, описанието на този ден. Посмя се на речите, украсени в духа на най-добрите традиции на риториката и си спомни как действително чуха какво каза Агрикола в началото на битката, а вятърът довя до тях само откъслеци от яростните думи на Калгакус, които тъй или иначе самият Гай можа да схване доста по-добре от Тацит.
Калгакус беше започнал да говори първи — или поне те подозираха, че е той — висок мъж с дълга червеникава коса, който крачеше напред-назад пред пищно облечените воини на врага. Думите му отекваха в планинските склонове и откъслечни фрази долитаха до строените за бой римляни.
— … погълнаха земите ни — зад нас остава вече само морето! — Калгакус посочи с ръка на север. — Да унищожим тези чудовища, защото иначе те ще продадат в робство децата ни!
Каледонците ревнаха възторжено и следващите думи на вожда им така и не се чуха. Когато Гай отново успя да различи някоя и друга дума, Калгакус явно говореше за бунта на ицените.
— … бягаха, изпаднали в ужас, когато Боадицея, една жена, събра всички племена срещу им! Те дори не рискуват собствената си кожа срещу нас! Нека галите и нашите братя, бригантите, си спомнят как Рим ги предава, и нека батавиите напуснат войската им, както сториха узипиите! В редовете на спомагателните войски се понесе шум — много от войниците разбираха призива на Калгакус към каледонците да се сражават за свободата, но една заповед на командирите им бе достатъчна всичко да утихне отново.
Войните от племената напираха напред, пееха и размахваха заканително копията си. Гай затрепери. Тази дива музика събуди в кръвта му забравено вълнение; беше чувал тези песни, когато бе пътувал с майка си из земите на силурите — а тогава беше толкова малък, че му се стори невероятно да ги помни. Скритата част на душата му, наследена от покойната му майка, плачеше — защото Гай беше виждал мендипските мини и редиците оковани британци, които се качваха на корабите, за да бъдат продадени като роби в Рим, и знаеше, че Калгакус е прав.
Римляните не разбираха думите, но тонът беше недвусмислен. Из редиците на редовната войска се понесе възмутен ропот. За миг изглеждаше, че ако преди не нарушиха верността си, сега ще нарушат дисциплината. Тогава Агрикола вдигна ръка и обърна коня си, за да застане с лице към своите войници. Офицерите му пристъпиха още по-близо.
Генералът говореше сравнително тихо — като грижовен баща, който успокоява буйно дете, но въпреки това думите му се носеха надалеч. Говори за целия път, който бяха изминали дотук, похвали войските си за смелостта, която бе необходима да се прекрачат границите на цивилизования свят, и между другото подчерта колко е опасно да се отстъпва из тези диви земи.
— Отстъпващата армия никога не може да е сигурна какво я очаква… Доблестната смърт е за предпочитане пред живот във вечен позор. Никой няма да загине безславно — дори оттук, от края на света, вестта за вашите подвизи ще стигне до всички краища на империята!
Що се отнася до каледонците, които Калгакус бе нарекъл последните свободни хора в Британия, в речта на Агрикола те се превърнаха в бегълци, лишени от дух и храброст:
— … и вие ги виждате толкова наблизо не защото са отстояли позициите си, а защото ние успяхме да ги настигнем.