Когато най-сетне можаха да пресметнат броя на жертвите, римляните установиха, че са загубили три хиляди и шестстотин войници — от обединените войски на каледонските племена десет хиляди останаха завинаги на бойното поле.
Докато яздеше редом с легионите, които се бяха отправили да зимуват на юг, Гай не спираше да си повтаря думите на Калгакус: „Опустошават, избиват, узурпират и си дават сами измислени от тях титли — и наричат това империя, а когато успеят да превърнат една земя в пустиня, казват, че там цари мир“.
Сега вече Северът беше умиротворен. Последните надежди за свобода на Британия бяха мъртви като мъжете, които ги бяха защитавали. Тъкмо това, много повече от съзнанието, че в писмата от Агрикола има ласкателни отзиви за поведението му на бойното поле, убеди Гай, че за него няма друг изход. Трябваше да се превърне изцяло в римлянин.
19
Надеждите на Агрикола, че северът ще падне на колене след една-единствена битка не се оправдаха напълно. Въпреки че населението на Рим танцуваше от радост по улиците, когато пристигнаха вестите за голямата победа при Монс Граупиус, тази победа трябваше да се подсигури. Сред депешите, които Гай носеше на юг, имаше и заповед той да се върне веднага, след като излекува раните си. Губернаторът не беше склонен да остави един толкова обещаващ млад офицер да безделничи в Лондиниум.
Едно от задълженията на Гай бе да посети загражденията, където държаха по-важните пленници. Кинрик беше там, озлобен, с незараснали рани, но жив — при това изпълнен с мрачно задоволство, че римляните така и не бяха успели да пленят Калгакус и каледонският вожд нямаше да бъде влачен като роб пред триумфалната колесница на Агрикола в Рим. Никой нямаше представа каква е съдбата на последния британски вожд. Носеха се обаче слухове, че друидът Бендейгид се укрива някъде из хълмистите земи.
— Бях пленен с оръжие в ръка и не очаквам милост — каза Кинрик с неочаквано мек тон, — но ако генералът ти наистина държи на теб, помоли го да опрости стария човек. Аз те извадих от капана, но всъщност той спаси живота ти. Струва ми се, че му дължиш нещо в замяна, нали?
Гай се бе съгласил. Дългът му към Бендейгид бе дори по-голям, отколкото Кинрик предполагаше, и тъй като нямаше доказателства, че Бендейгид е вдигнал оръжие срещу Рим, Агрикола бе склонен да се разгласи из северните хълмисти области, че друидът може да се завърне у дома си, без да се бои, че ще го преследват.
Всъщност Гай тръгна на юг едва след като самият генерал се упъти в същата посока, за да подготви завръщането си в Рим. Наближаваше краят на зимата, когато той се упъти отново към Дева — за да посети баща си. Най-сетне разполагаше с времето си и можеше да спази обещанието, което бе дал на Юлия при тръгването си — да се види отново с Ейлан.
През зимата северните земи потъваха в леден мрак, брулени от люти ветрове, а нощите там изглеждаха безкрайни. Дори доста по на юг студеният в дух режеше дробовете като нож, макар че по клоните на дърветата зеленееха първите пролетни пъпки. Гай беше доволен, че успя да се снабди с наметало от вълчи кожи. Знаеше се, че дори божественият Юлий носел по три туники една върху друга по време на походите си в Британия.
Колко странно бе да яздиш из местности, в които не се водеха военни действия! Всичко му се струваше променено, сякаш бе отсъствал с години. Но когато наближи Дева, откъм залива го лъхна познатият морски бриз. Мрачните очертания на планински склонове на запад, потънали в сенки и тайнственост бяха такива, каквито ги помнеше от дете. Той заобиколи яките стени на укреплението, докато стигна главната порта. Дървените колове върху стените си бяха същите, само може би малко потъмнели и обрулени от дъждове и вятър. Промяната беше в самия него.
Докато крачеше към кабинета на баща си стъпките му кънтяха по каменната настилка. Когато влезе, Валерий вдигна поглед от книжата и се намръщи, но щом Гай започна да сваля наметалото и дръпна назад качулката си, лицето му светна в усмивка. Доста се беше състарил — „и не само той“, каза си Гай, когато вратата на вътрешното помещение се отвори и в стаята влезе старият Мацелий.