— Е, момчето ми, ти ли си наистина? Започнах да се опасявам, че губернаторът ще те вземе направо със себе си в Рим. Говори много възторжено за теб в писмата си, наистина много възторжено.
Мацелий протегна ръце и притисна здраво сина си към себе си, но веднага се отдръпна отново назад, сякаш се опасяваше да не даде прекалено явен израз на чувствата си.
Но и тази кратка прегръдка бе достатъчна за Гай. Той почувства как здраво го стискат загрубелите пръсти на баща му — сякаш искаше, да се убеди, че момчето му наистина се е завърнало живо и здраво, от плът и кръв. Не му беше нужно да си задава въпроса дали Мацелий се е безпокоил за него — многото нови сиви нишки в косите на стария надали се дължаха на уреждането на дребни спорове между войниците или на осигуряването на достатъчно зърно за складовете.
— И така, колко време можем да се радваме на присъствието ти, преди да потеглиш обратно за Лондиниум?
— Имам няколко седмици отпуска — Гай се усмихна насила. — Казах си, че е време да си прибера у дома, макар и за кратко.
Изведнъж осъзна, че старият не бе споменал и дума за сватба — като че ли най-сетне бе разбрал, че синът му вече не е дете.
Не беше и необходимо Мацелий да разпитва и настоява. От битката при Монс Граупиус насам Гай бе започнал да приема предстоящия си брак с Юлия като нещо разбиращо се от само себе си. Но сега познатите местности около Дева бяха събудили стари спомени и той отново започна да се колебае. Щеше ли в крайна сметка да се примири или не, и ако решеше да не се жени, какво щеше да стане тогава?
През последните месеци Гай бе успял да установи със сигурност едно: в крайна сметка той съвсем не бе лишен от амбиция. Агрикола беше забележителен човек, и се бе проявил като блестящ губернатор, но кой би могъл да знае кого ще прати Домициан на негово място? При това тази земя имаше някои особености, които и Агрикола не би могъл да схване. Старата Британия — Британия на племената, бе мъртва. Народът й трябваше да се промени, да приеме Рим, но все пак — как биха могли гали и испанци да постигнат разбиране с местните хора? Тази страна можеше да стане бисер в имперската корона, но само под ръководството на човек с римска и британска кръв едновременно — накратко, някой като него самия — ако само успееше да подреди правилно ходовете си.
— … и смятам да поканя някои от старшите офицери на вечеря — тъкмо казваше баща му. — Стига, разбира се, ти да не си много уморен.
— Чувствам се отлично — усмихна се Гай. — След пътищата в Каледония пътуването към Дева ми се стори чисто удоволствие.
Мацелий кимна. Гай виждаше едва ли не с просто око как гордостта струи от него като светлина от огън. Той преглътна, внезапно осъзнал, че никога досега Мацелий не бе се отнасял към него с такова безусловно одобрение — и че той винаги бе копнял за мига, когато ще види този възторжен блясък в очите на баща си.
За Великата жрица бе нещо обичайно да се оттегля в усамотение за известно време, особено след големите празници. Жените от Горския храм бяха привикнали на дълготрайните отсъствия на Лианон, затова и никому не се стори странно продължителното изчезване на Ейлан след първата й поява като Повелителка на Вернеметон.
Когато отново се появи, тя продължи да се държи настрана и да не взема дейно участие в живота им и най-често излизаше плътно забулена. Това може би разочарова някои, но никой не се учуди — за повечето жени Лианон бе единствената Велика жрица, чието лице бяха виждали въобще, пък и през последните няколко години тя почти не излизаше от дома си. При нея влизаха само Кайлеан и още няколко предпочитани жрици. Освен това за всички бе ясно, че новата Жрица на Оракула има нужда от самота, за да разговаря с боговете.
Затвореният живот на новата повелителка далеч не бе толкова интересна тема за разговор, колкото изненадващото изчезване на Диеда. Някои бяха убедени, че си е тръгнала сама, от яд, че не е била избрана за Велика жрица. Други пък предполагаха, че е избягала при Кинрик — бяха го виждали, когато бе идвал във Вернеметон заедно с Бендейгид.
Но когато една от жените научи от случайно срещнат дървар, че в горската колиба живее някаква бременна жена, тайната се разкри — очевидно Диеда щеше да има дете и я бяха отпратили да живее в уединение, докато се отърве от срамното бреме.
Истината бе толкова невероятна, че никой не би могъл да се досети за нея. При това участието на Диеда в измамата не изискваше почти никакви усилия, тъй като след битката при Монс Граупиус губернаторът бе забранил всякакви тържества и празници, за да не би събирането на големи тълпи отново да предизвика размирици. Тук, на юг, се носеха само слухове за жестоката битка повечето хора запасяването с храна за зимата бе от много по-голямо значение. На Самхаин хората трябваше да се задоволят с гадаене по орехови ядки и ябълкови семки, или по пламъка в огнището. Нямаше панаир, нямаше празник, Оракулът мълчеше.