„Ейлан!“ — Гауен мислеше трескаво. Възможно ли бе да е тя? Дали не бе загубила детето? И ако бе станала наистина Велика жрица, щеше ли да може изобщо да я види насаме? Той изчака свечеряването със зле прикривано нетърпение. Когато най-сетне дървените порти на Горския храм се отвориха и се зададе процесията на облечените в бяло девици, той млъкна почтително заедно с останалите. Шествието идеше все по-близо. Начело вървеше висока, стройна жена. Върху бялата си туника бе сложила аленочервено наметало. Под тънкия воал, който прикриваше чертите й, проблясваше руса коса. Непознатата вървеше, осветена от последните лъчи на залеза. Главата й бе увенчана с корона от запалени свещи, които образуваха светъл ореол около главата й. Чуваше се само мелодичният звън на арфите.
„Ейлан… — проплака сърцето му. — Не можеш ли да почувстваш, че съм толкова близо до теб?“
— Аз ида от зимния мрак… — жрицата изричаше ритуалните слова, а гласът й беше толкова мелодичен, че думите звучаха почти като песен. Прекалено звучен бе този глас, каза си Гауен. Гласът на Ейлан беше сладък, но никога не бе имал такава сила. Той се запровира напред в тълпата, опитвайки се да види по-ясно жрицата. Гласът на тази жена звучеше тъй, сякаш бе обучавана да пее.
— Аз нося светлина и благослов. Вестта за пролет иде; и скоро нови листа гората ще развие; цветя, като дъгата пъстри, полето ще обсипят. Нека нивята ви дадат обилен плод. Нека добитъкът ви се множи, а вие, деца мои, се радвайте — аз нося светлина и благослов.
Жрицата се наведе, за да свалят светлата корона от главата й. Когато я поставиха пред нозете й, Гауен можа да види лицето й съвсем ясно, огряно от пламъка на свещите. Приличаше на лицето, което изпълваше сънищата му, но той нито за миг не можеше да повярва, че това е Ейлан. Едва сега си спомни колко хубаво пееше Диеда.
Той отстъпи разтреперан назад. Дали жената, която му разправи за новата Велика жрица, просто не бе разбрала правилно, или Ейлан бе станала жертва на някакво ужасно коварство?
— Да живее Повелителката! — викаха хората около него. — Да живее Свещената невеста!
С весели викове младите мъже минаваха да си вземат огън от короната на жрицата и със запалените факли се подреждаха в нова процесия — отиваха да занесат от свещения огън във всеки дом. Да, тази жена несъмнено бе Диеда, и тя сигурно знаеше къде е Ейлан. Но Гай не можеше да отиде при нея и да започне да я разпитва.
Обърна се и видя в тълпата друго познато лице. Вече и през ум не му минаваше колко е опасно да разкрие кой е. Доближи до високата фигура в жречески одежди и зашепна:
— Кайлеан! Кайлеан, трябва да говоря с теб! Имай милост, кажи ми къде е Ейлан!
Видя в полумрака как острият й поглед се спря върху него. Тя също отговори шепнешком:
— Какво казваш? — и стисна здраво ръката му. — Нека се измъкнем от тази тълпа. Тук не можем да разговаряме.
Гай се подчини безропотно. Дори Кайлеан да го водеше към смъртта, той и без това бе убеден, че си я е заслужил. Все пак, когато се отдалечиха достатъчно от празничната навалица, той спря и се взря отново в очите на жрицата.
Гласът му беше тих и измъчен.
— Господарке Кайлеан, знам колко те обича Ейлан. В името на всички богове, пред които се прекланяш, кажи ми къде е тя сега?
Кайлеан посочи към забулената с бял воал фигура, която продължаваше да ръководи празничния ритуал.
— Ако искаш, извикай хората и ме предай, но не ме лъжи — Гай я гледаше неотклонно в очите. — Ако ще всеки тук да се закълне, че това е Ейлан, мен не можеш да излъжеш. Кажи ми поне дали е жива и как се чувства!
Очите на Кайлеан се разшириха и той ясно прочете в тях учудване, гняв и страх. Накрая жрицата въздъхна тежко и отново го повлече след себе си, все по-далеч от осветения кръг, където Диеда тъкмо издигаше ръце, за да благослови тълпата. Докато следваше Кайлеан в сенките, Гай се опитваше да се убеди, че очите му парят само от дима на огньовете.
— Редно бе да кажа на хората кой си и да ги оставя да те убият — проговори най-сетне Кайлеан. — Но аз също обичам Ейлан и мисля, че и без това е страдала достатъчно.
— Жива ли е? — гласът на Гай отказваше да му служи.
— Да, но не благодарение на теб — отвърна сопнато Кайлеан. — Арданос беше готов да я убие още щом разбра какво сте сторили! Но успяхме все пак да го разубедим, а тя ми разказа всичко. Защо не дойде при нея? Вярно ли е това, което научихме — че си се оженил за друга?