— Баща ми ме отпрати…
— В Лондиниум, знам — кимна Кайлеан. — Значи бракът ти с някаква римлянка е поредната лъжа на Върховния друид?
— Не съм женен… още — каза той. — Но изпълнявах заповеди и не можех да дойда тук. Щом Ейлан не е била наказана, както казваш, защо не е тук?
Кайлеан го изгледа с изгарящо презрение. Гай изпита желание да се свие, за да избегне пронизващия й поглед. Най-сетне жрицата процеди:
— Да не искаш да танцува тук, след като току-що е родила сина ти?
— Жива ли е? Ами детето? — Гай се разтрепера целия. Макар че наоколо цареше мрак, му се стори, че изражението на Кайлеан малко омекна.
— Жива е, но е много отпаднала. Раждането беше много тежко. Страхувах се, че няма да оживее. Като те гледам, не ми се виждаш достоен една жена да загуби живота си заради теб, но може би тъкмо ти ще се окажеш лекарството, което й трябва. Боговете са ми свидетели, не мисля, че съм в правото си да ви съдя. Във всеки случай малко ме е грижа какво би казал Арданос. Тръгвай с мен.
Той последва тъмната сянка на Кайлеан, която заобиколи още веднъж скупчените около огъня хора и тръгна по пътя в посока, точно обратна на тази, в която се намираха Горският храм и хълмът на девиците. Скоро отблясъците на факлите се изгубиха напълно от очите им. Гай попита:
— Къде ме водиш?
— Ейлан не живее в Горския храм. Откак бременността й започна да личи, се оттегли в една малка колиба дълбоко в гората — Кайлеан помълча, после добави колебливо. — Много се безпокоя за нея. Често се случва жените да страдат от меланхолия след раждане, а и Ейлан има достатъчно причини да е тъжна, но може би сега, когато разбере, че не си я изоставил, ще се възстанови по-бързо.
— Казаха ми, че няма да й се случи нищо лошо, само ако не правя опити да я видя… — започна той.
Кайлеан се засмя горчиво.
— Арданос беше бесен — проклетият му стар тиранин! Той е убеден, че вие, римляните, не бихте посегнали на нашите жрици само ако ги приемате като подобни на вашите весталки. Но Богинята вече бе избрала Ейлан, и той нямаме как да се измъкне — още повече, защото Лианон сама предложи тази замяна на смъртния си одър.
Жрицата отново млъкна. Скоро Гай забеляза някаква далечна светлинка, която проблясваше между стволовете на дърветата и караше мрака да изглежда още по-черен.
— Ето и колибата.
Кайлеан прошепна на ухото му:
— Чакай тук и се крий в сенките, докато се отърва от старата жена.
Тя отвори вратата.
— Благословията на Всеобщата майка да е с теб, момичето ми, дойдох да поговорим. Анис, сега аз ще се грижа за нея. Защо не поизлезеш? Иди и ти на празника!
След малко Гай видя, че на прага се появи старицата, добре увита с шалове, и закрета надолу по пътеката. Той се отдръпна още по-назад в сенките и почака малко. На светлината от отворената врата се очерта тъмната фигура на Кайлеан, и махна с ръка. Той пристъпи напред. Сърцето му биеше, като че ли повеждаше ескадрон в атака. Кайлеан се обърна и каза спокойно:
— Доведох ти гостенин, Ейлан.
С крайчеца на окото си Гай видя, че Кайлеан излиза и затваря вратата зад себе си. Тя щеше да ги пази.
Очите му бяха заслепени от светлината и за миг не можа да види нищо. Когато погледът му отново се избистри, видя Ейлан, която лежеше със затворени очи на един тесен одър. До нея имаше някакъв вързоп — сигурно беше детето!
Ейлан се насили да отвори очи. Разбира се, беше мило от страна на Кайлеан да я посети, но за какво й беше този гост? Не искаше да вижда никого освен Кайлеан, а мислеше, че днес и тя няма да дойде заради заетостта си около празника. Някакво смътно любопитство я накара все пак да отвори очи.
Видя очертанията на мъжка фигура. Новодошлият стоеше между нея и светлината. Инстинктивно притисна детето към себе си и то изплака възмутено. Тогава мъжът пристъпи бързо напред и Ейлан го позна.
— Гай! — изохка тя и веднага се разплака.
Той се изчерви и запристъпва от крак на крак. Не смееше да срещне погледа й.
— Изпратиха ме в Лондиниум. Нямах друг избор… — започна той най-сетне. — Исках да дойда при теб, но…
— Съжалявам — каза тя объркано, без да разбира за какво точно се извинява. — Много лесно се разплаквам напоследък.
Гай най-сетне се осмели да я погледне за миг, а после веднага се обърна към вързопчето до нея.
— Това моят син ли е?
— Твоят син е, разбира се — каза Ейлан, — или може би си мислиш, че след като ти се отдадох, бих легнала с първия срещнат?
И отново се разплака неудържимо.
— Ейлан! — отговорът бе изписан съвсем ясно на лицето му — очевидно нищо подобно не му бе минавало през ума. Не й беше ясно дали да се чувства поласкана или засегната. Той ту свиваше, ту отпускаше юмруци. — Моля те, дай ми да го прегърна!