— Върни й бебето, Арданос — дългите години, прекарани до Лианон, бяха научили Кайлеан да прави компромиси. Сега гласът й звучеше много по-меко. — Дори ако разрешиш на Ейлан да отгледа детето си, и двамата са в твоя власт. Не ти ли стига това, че жрицата на Оракула ще ти се подчинява безусловно?
— Може би наистина постъпих прибързано — каза накрая Арданос. — Но това, което казах на Ейлан, си е така. Ако каже открито, че детето е нейно, със същия успех можем да разгласим навсякъде позора й. Как предлагаш да поддържаме измамата, ако й разреша то да остане във Вернеметон?
Раменете на Кайлеан се отпуснаха. Беше победила.
— Има един начин… — започна тя колебливо.
Утрото на сватбения ден беше топло и слънчево.
Пролетното слънце, което вече грееше през прозореца, събуди Гай. Той примигна, заслепен от играта на лъчите му върху снежнобялата тога, просваната на един стол до леглото. През изминалата година бе навикнал да носи тога, когато съпровождаше бъдещия си тъст на пиршества и по работа, но сложното подреждане на диплите й все още го затрудняваше.
Агрикола се хвалеше, че е научил синовете на британските главатари да носят тога, но Гай все пак малко се съмняваше. Самият той бе израснал в римски дом, но все пак военната униформа и британската туника и панталони му се струваха по-удобни.
Той стана и загледа мрачно тържествените си одежди. Баща му, който бе пристигнал от Дева и спа при него тази нощ, се обърна в леглото и го загледа въпросително.
— Можеха да измислят малко по-удобна церемониална дреха — изръмжа Гай.
— Тогата е нещо повече от дреха — отвърна веднага старият Мацелий. — Тя е символ.
Той също стана и за голямо учудване на сина си, който се будеше трудно, започна пространна реч за почетната история на римската тога.
Все пак Гай започна да разбира какво имаше предвид Мацелий. Дори тук, или може би тъкмо тук, в този най-далечен край на империята, правото да носят бялата тога на римски гражданин отличаваше господарите на света от победените от тях народи, а тясната червена ивица, която слагаха конниците на тогата си, говореше за достойно заслужени почести. За хора като баща му това бе най-важното. В сравнение със самочувствието, което даваше тогата, удобството й нямаше никакво значение.
— Колкото и да му се искаше да изхвърли досадното парче плат през прозореца, Гай съзнаваше, че то е просто едно от многото неща, с които се бе примирил, когато прие окончателно римския начин на живот. Поне и тогата, и туниката, която щеше да сложи под нея, бяха вълнени, та нямаше да мръзне на априлския вятър.
Той въздъхна още веднъж и се остави в ръцете на един освободен роб, който го изкъпа и избръсна. После нахлузи туниката и сандалите си, и се зачуди как да подреди проклетите дипли на тогата. След малко баща му, с толкова подозрително каменно лице, че явно едва се удържаше да не се разсмее, издърпа тогата от ръцете му. После му помогна да я сложи върху туниката и ловко нареди гънките й така, че да падат равномерно от лявото рамо, оправи гърба и промуши края на плата под дясната ръка на сина си, после го преметна през гърдите му и над лявото рамо.
— Готово — той отстъпи назад и огледа доволно сина си. — Ако се поизправиш малко, можеш направо да позираш за статуя.
— Точно така се чувствам — измърмори Гай. Не смееше да мръдне, за да не би великолепната подредба на баща му да се разпадне. Този път Мацелий се разсмя на глас.
— Не се безпокой, в реда на нещата е младоженецът да е нервен. Когато мине всичко, ще се успокоиш.
— Ами ти? — попита изведнъж Гай. — Страхуваше ли се, когато ти предстоеше да се ожениш за майка ми?
Мацелий замръзна на мястото си. За миг мъчителният спомен замъгли очите му.
— От мига, когато тя дойде при мен, до деня, когато ме напусна завинаги, изпитвах само неподправено щастие… — промълви той най-сетне.
„Така се чувствах и аз, когато прегръщах Ейлан… — помисли Гай с горчи вина. Но дадох съзнателно съгласието си за този театър и сега ще трябва да играя ролята си“.
Видът на харуспекса, който бе пристигнал, за да разтълкува предсказанията за бъдещето на новобрачните, никак не подобри настроението му. Плешивата червена глава на жреца, напечена от обедното слънце, и кривите му тънки крака, го уподобяваха напълно на някое от собствените му жертвени пилета. Гай изпита циничната увереност, че каквото и да види във вътрешностите на нещастната птица, предсказанията му щяха да бъдат най-благоприятни. В края на краищата, след като вече се бяха насъбрали всички най-важни личности в Лондиниум, щеше да е крайно неподходящо, ако се наложеше да отменят сватбата. Пък и жреците бяха определили тъкмо този ден още преди седмици.