— За дъщеря ти — вдигна тост новопроизведеният дядо. — Дано те радва така, както Юлия ме е радвала винаги.
Гай пи и Лициний веднага предложи нов тост — за сина му. Гай се задави с виното и го загледа стреснато.
— Сигурно ще имате син още идущата година — поясни Лициний.
— Сигурно — кимна Гай с облекчение.
Но когато вдигна чашата си, той мислеше за Ейлан и момченцето си. Синът му беше вече на годинка. Дали вече ходеше? Дали тъмният пух на главичката му се беше превърнал в коса, руса като на майка му?
След това, разбира се, пиха за здравето на Юлия. Ако след малко не бе влязла една прислужничка със спасителното съобщение, че Юлия е будна и иска да го види, Гай щеше съвсем да се напие. Благодарен за прекъсването, той бързо тръгна подир жената.
Юлия му се стори още по-мъничка от обикновено и много бледа. В ръцете си държеше миниатюрното новородено момиченце, плътно увито в пелени. Щом Гай влезе в стаята, тя се обля в сълзи.
— Толкова съжалявам! Така исках да ти родя син, бях сигурна, че ще е син… Мисълта за русото момченце някъде далеч на запад го правеше благосклонен. Той се наведе, целуна я и започна да я успокоява.
— Не плачи, следващото ни дете сигурно ще е момче, ако така са решили боговете.
— Значи ще я приемеш?
Робинята му подаваше детето. Всички наоколо го гледаха с очакване. След миг Гай се досети какво трябваше да стори, пое малко несръчно бебето и го погледна. Вълната от нежност, която го бе заляла, когато Ейлан му подаде жалкия Гауен в горската хижа, този път липсваше. Единственото чувство, което събуждаше в него малкото сбръчкано личице, беше учудване, че нещо толкова мъничко може да е живо и истинско. Той въздъхна и каза високо:
— В името на моите предци признавам това дете за своя дъщеря и й давам името Мацелия Северина.
Малко след Белтейн Повелителката на Вернеметон прие Бендейгид. Ейлан вече бе привикнала с новата си роля, но все пак й се стори странно, че собственият й баща, друид и влиятелна личност, трябва да моли за позволение да бъде приет от нея. Все пак тя изпрати отговор, също толкова формален, колкото бе и запитването, че ще го приеме с радост, и когато й казаха, че чака в преддверието на дома й още същия този следобед, се приготви да го посрещне сърдечно.
Откровено казано, Ейлан не преливаше от радост. Не можеше да забрави че отказът на баща й дори да помисли за възможния й брак с Гай, я бе поставил в това положение — тя несъмнено се радваше на почести и високо положение, но щеше завинаги да остане чужда на сина си. Беше се постарала да стори необходимото, та този следобед Гауен да е далеч от дома й. Бендейгид знаеше отлично, че Майри не е раждала трето дете, а и Гауен с всеки изминат ден заприличваше все повече на баща си.
Тя постави на масата кана с чиста вода, която Сенара бе донесла току-що от свещения извор, и кимна на Хю в знак, че може да въведе посетителя. Присъствието на огромния телохранител й беше приятно, защото в сравнение с него иначе внушителният ръст на баща й не изглеждаше толкова впечатляващ. Първоначално кучешката преданост, която Хю бе прехвърлил от покойната към нея, я притесняваше, но той бе научен да не се натрапва. Движеше се като нейна сянка и тя бе започнала да оценява привидно незабележимото му присъствие — той винаги можеше да я отърве от досадници, а освен това вдъхваше и допълнително страхопочитание у посетителите.
— С какво мога да ти помогна, татко? — каза Ейлан, без да става от мястото си. Със същия тон би се обърнала към всеки друг от по-високопоставените друиди.
Времето, прекарано на север, бе променило Бендейгид. Бе запазил привичното си властно поведение, но докато преди фигурата му бе не само висока, но и доста масивна, сега бе станал само кожа и кости.
Бендейгид спря на вратата и се взря в жената пред себе си. Това не бе дъщерята, която помнеше от малка. Лицето, което някога поглеждаше към младата Ейлан от дълбините на свещения извор, бе загубило момичешката си закръгленост. В очите й беше легнала тъмна сянка, а страданието и отговорността бяха придали особена острота на погледа й. Но тези признаци на зрелостта не се забелязваха веднага — първото нещо, което правеше впечатление у нея, беше достолепието в поведението й и пищните накити, отговарящи на сана й.
Тя беше отметнала тъмносиния воал от лицето си и диплите му обрамчваха лицето й и се спускаха надолу по раменете й. Пред хората продължаваше да ходи забулена, както бе започнала да прави Диеда, за да не се забележи подмяната. След като мина известно време, нищо не й пречеше да се откаже от воала, но тя бе свикнала с него, защото я караше да се чувства по-сигурна. Със забулено лице изглеждаше много по-тайнствена, а това подсилваше и авторитета й.