— Възможно ли е все още да не съзнаваш властта си? — той се изправи лице в лице с нея. — Римляните завладяха земите ни, подчиниха главатарите на племената и забраниха повечето ни ритуали. Едно от малкото неща, които са ни останали, е Оракулът във Вернеметон. Ако не знаеш, че думите на Оракула се повтарят от уста на уста от единия край на Британия до другия, значи си глупачка!
„Той със сигурност не знае, че Арданос диктува волята си на Оракула, каза си Ейлан, но като че ли подозира нещо“. Докато тя се преструваше на несведуща, баща й не можеше да я помоли направо да подкрепи в предсказанията си един бъдещ бунт. Но сблъсъкът бе неизбежен и щеше да настъпи рано или късно.
— Живея много усамотено… — каза Ейлан. — Но тук често идват поклонници, за да отправят молитвите си към Богинята на свещения извор. Кажи им да идват да пият от благословените води всеки месец по новолуние, и ако забулената пазителка на извора разговаря с тях за гарвани, нека се вслушат по-внимателно в думите й.
— Ах, дъще! Знаех си, че няма да измениш на народа си! — възкликна Бендейгид с внезапно пламнал поглед. — Ще кажа на Кинрик…
— Кажи му, че нищо не съм обещала — прекъсна го Ейлан, — но щом искаш от мен да се обърна към Богинята с молба за помощ, трябва да знам какво точно да искам от нея. Но не мога да ти обещая, че тя ще отговори на молитвите ти…
Бендейгид бе принуден да се задоволи с думите й. Когато си отиде, Ейлан дълго седя на стола си, потънала в размисъл. Беше повече от ясно, че Кинрик готви бунт, и бе също толкова ясно, че без нейната помощ бунтът ще пропадне.
Баща й най-сетне бе разбрал, че тя е зряла жена и че не може да влияе на решенията й. Каза си, че си е струвало да страда толкова, дори само за да може да се изправи сега срещу властния Бендейгид от позиция на силата. Но властта водеше със себе си и отговорност, от която Ейлан не можеше да избяга. Тя и не мислеше да го стори — защото знаеше, че в противен случай един ден баща й и брат й можеха да се изправят на бойното поле срещу бащата на нейния син.
„Какво ще сторя, ако се стигне дотам? — Ейлан притисна измъчено ръце към челото си. — Богиньо, посъветвай ме… Какво да правя?!“
Детето на Юлия растеше. Всички свикнаха да й казват Цела, защото изглеждаше смешно да наричат такова дребосъче с дългото име Мацелия. А Гай напразно чакаше да започне да изпитва към нея привързаността, която почувства към малкия Гауен още в първия миг, когато го видя в ръцете на Ейлан. Дали един мъж можеше да изпита такова вълнение само при вида на първородния си син? Или това, че не изпитваше никакво чувство към детето, се дължеше на безразличието му към майката?
За щастие Юлия не намираше нищо странно в това, че съпругът й не обръща внимание на дъщеря им. Цела беше кротко бебе и обещаваше да стане хубаво момиче, а дядо й беше луд по нея. Юлия прекарваше почти цялото си време с бебето, и постоянно го обличаше и преобличаше в скъпи бродирани дрешки. Всички тези занимания Гай приемаше за чиста загуба на време.
Когато Цела навърши годинка, Юлия отново беше бременна. Този път тя беше напълно убедена, че ще роди дългоочаквания син. Така й бе казал някакъв гадател, когото тя бе повикала нарочно в къщи, но Гай не изпитваше нейната дълбока увереност.
Поне не му се наложи да споделя терзанията на жена си по време на бременността. Войната в Дакия вървеше зле за Рим. Сърцето на Гай се сви, когато научи новината, че Втори легион се оттегля от северните земи, и разбра, че има нареждане да бъде разрушено укреплението, което бяха построили. Най-сетне бе станало ясно, че северът може да се удържи само, ако там се разквартируваше много повече войска и се построяха нови укрепления — а това империята не можеше да си позволи. Гай си каза мрачно, че ако това им бе дошло на ума преди три години, много хора щяха да бъдат още живи.
Той прекарваше цялото си свободно време в щаба, в очакване да пристигне някой вестоносец. Лично императорът бе пратил заповед на новия губернатор, Салустий Лукул, да освободи крайните северни крепости, да разруши крепостните стени и да изгори дървените постройки, за да не остане нищо от което може да се възползва врагът. Двадесети легион се отправи обратно към старите си позиции в Глевум, но никой не знаеше колко дълго ще останат там.
В крайна сметка обаче за Дакия замина Втори легион от Дева. Мацелий заяви, че е прекалено стар, за да прекоси отново кажи-речи цялата империя и реши да се оттегли от военна служба и да построи къща в Дева, където да прекара старините си. Затова пък Гай получи изненадваща покана от новия командир на легиона да се присъедини към щаба му и да отплава за Дакия. Не по-малко учудващо му се стори това, че Лициний въобще не възрази, когато му съобщи решението си да приеме поканата.