— Ще ни липсваш, момчето ми — каза старият човек, — но сега, когато вече имаш семейство, е време да се погрижиш по-сериозно за кариерата си. Защо иначе сипя хвалебствия за теб из целия Лондиниум? Жалко наистина, че няма да си тук, когато ще се роди второто ти дете, но такова нещо можеше да се очаква. Но ти не се безпокой за Юлия — аз ще се погрижа за нея. От теб се иска само да изпълниш дълга си на римски офицер и да се завърнеш при нас, покрит със слава!
22
Диеда се завърна в Горския храм в средата на май. Бяха изминали повече от четири години от деня, когато замина за Ериу. Денят беше слънчев и Ейлан я прие в градината. Надяваше се обстановката да направи срещата им по-сърдечна, но все пак помоли и Кайлеан да присъства. Когато Диеда се появи, Ейлан се поизправи на стола си. Воалът се хлъзна надолу по раменете й, а Кайлеан стана и се отправи забързано към новодошлата.
— Диеда, дете мое, радвам се да те видя отново! Толкова време мина… — двете жени се прегърнаха тържествено, опрели буза до буза.
Диеда носеше дълга, свободна роба от бял лен, каквито носеха ирландките. Робата беше поръбена с пищни бродерии, а отгоре жрицата бе сложила традиционното наметало на бардовете — небесносиньо, поръбено със златна бродерия и прикрепено на рамото със златна катарама. Косата й бе прибрана назад с богато избродирана лента, но падаше свободно по раменете. Но красивото празнично облекло не можеше да прикрие вътрешното й напрежение.
— Бях забравила какво спокойствие цари тук… — каза тя и се огледа. Лехите с мента грееха в изумруденозелено, проблясваха сребристите листа на лавандулата, а над лилавите й цветове кръжаха пчели.
— Опасявам се, че след кралските дворове на Ериу и всички крале и принцове, които си срещнала там, тук ще ти се стори много скучно — отвърна Ейлан.
— Да, Ериу наистина е красива страна, там много ценят певците и поетите, но след време родината започва да ти липсва.
— Започнала си да говориш напевно като хората от Ериу, мила — усмихна се Кайлеан. — Едва сега разбирам колко ми е липсвал този говор!
„Сега вече никой, който я чуе да говори, не може да я помисли за мен!“ — каза си Ейлан. Беше се изменил не само акцентът й, но и плътността и тембърът на гласа й. Диеда винаги бе имала мелодичен глас, но сега бе навикнала да го използва като съвършено настроен инструмент. Говореше така мелодично, че дори да кажеше лоша дума, човек би бил склонен да й я прости.
— Имах достатъчно време, за да привикна на този говор — каза Диеда и се обърна към Ейлан. — Като че ли е минала цяла вечност.
Ейлан кимна. Тя самата се чувстваше по-стара с цял век от неопитното момиче, което Лианон бе избрала за своя наследница преди пет години. Безпокоеше я капризно извитата уста на Диеда. Дали още таеше ненавист към тези които я бяха отпратили оттук?
— Да, мина много време и при нас дойдоха няколко нови момичета — поде тя. — Струват ми се обещаващи — сигурно повечето от тях ще решат да положат обет и да останат тук.
— А какво имаш предвид за мен?
— Да обучаваш момичетата на всичко, което си научила в Ериу! — Ейлан се приведе малко напред. — И нямам предвид само нови химни, за да станат ритуалите ни още по-красиви, но и на древната наука, на легендите за богове и герои.
— Жреците няма да се съгласят.
— Те нямат право да ни се бъркат — каза рязко Ейлан и очите на Диеда се разшириха от учудване. — Главатарите на нашите племена наемат чуждестранни учители, за да учат синовете им на латински, децата им наизустяват Виргилий и започват да правят разлика между различните италийски вина. Полагат се всички усилия, за да се превърнат мъжете ни в римляни, но никой не се интересува от това какво правят жените. Вернеметон може да се превърне в последното светилище, съхранило древната мъдрост на нашия народ, и аз няма да допусна тя да се загуби за потомците ни!
— Тук наистина са се променили много неща — Диеда се усмихна за първи път. Но в същия момент очите й се спряха на нещо зад гърба на Ейлан и изражението й се промени рязко.
Гауен тичаше с все сили към тях, сподирен от задъханата си дойка. Пръстите на Ейлан се вкопчиха в диплите на роклята й, докато тя се бореше с порива си да изтича към него и да го вдигне на ръце.
— Лунната жена! Лунната жена! — викаше възторжено момченцето, но изведнъж се закова на място, изгледа подозрително Диеда и каза с упрек: