— Ти не си Лунната жена!
— Вече не съм — кимна Диеда със странна усмивка.
— Това е Диеда, тя ни е роднина и пее чудесно — произнесе Ейлан с усилие. В продължение на няколко минути Гауен гледаше смръщено ту едната, ту другата. Очите му имаха същия променлив лешников цвят като очите на майка му, но косата му беше тъмна и къдрава като на баща му. Когато пораснеше, челото му щеше да е високо, също като челото на Гай.
— Съжалявам, Повелителко — каза задъхано Лия, която тъкмо влизаше в градината. — Той просто избяга!
Долната устна на Гауен започна да потреперва. Ейлан, забелязала, че детето всеки момент ще се разплаче, направи знак на дойката да го остави на мира. „Сигурно сме го разглезили, мина й през ума; но той е още толкова малък и толкова скоро ще трябва да замине!“
— Да ме видиш ли искаше, мили? — каза тя меко. — Сега не мога да си играя теб, но ако дойдеш по залез слънце, ще отидем да нахраним рибките в езерото при Свещения извор. Може ли така?
Гауен кимна сериозно. Ейлан го погали нежно по лицето. Сърцето й се сви, защото детето веднага се усмихна и на бузата му се появи познатата трапчинка. После то се обърна, хукна и изчезна също тъй бързо, както се бе появило. Майка му изпита чувството, че с него си отиде и слънчевата светлина.
— Това ли е детето? — Диеда наруши възцарилото се мълчание. Когато Ейлан кимна, сините й очи блеснаха гневно. — Трябва да си луда, щом го държиш тук! Ако някой разбере кой е той всъщност, всички сме загубени! Нима прекарах четири години в заточение, за да можеш да се наслаждаваш на спокойствие на майчинството си? Не ти ли стига това, че си и Велика жрица на всичкото отгоре?
— Той няма представа, че аз съм му майка — прошепна измъчено Ейлан.
— Но ти можеш да го виждаш всеки ден! Не убиха нито него, нито теб! И всичко това дължиш на мен, Свята майко на Вернеметон!
Диеда закрачи нервно напред-назад. Беше напрегната като някоя от струните на арфата си.
— Имай поне малко милост, Диеда — намеси се Кайлеан. — Знаеш отлично, че след година-две момчето трябва да бъде пратено някъде за отглеждане. Никой не подозира нищо.
— И за чий син го имат тогава? — Диеда почти изплю думите през рамо. — На горката Майри или мой? — тя прочете отговора по лицата на двете жени. — Така значи. След като понесох изгнанието, ще трябва да понеса и позора вместо нея. Е, като се срещна с момчето още няколко пъти, може пък слуховете да престанат. Защото, предупреждавам ви, не мога да понасям деца.
— Искам само да знам имаш ли намерение да останеш и да мълчиш — каза грубо Кайлеан.
— Оставам — каза Диеда след кратък размисъл, — само защото вярвам в смисъла на това, което сте започнали да правите тук. Но чуй ме добре, Ейлан, ще повторя още веднъж това, което казах, когато преди време се съгласих на подмяната — ако предадеш народа си, пази се, защото ще произнесеш смъртната си присъда!
Новата луна вече бе изплувала на все още светлото вечерно небе и водите на Свещеното езеро сияеха, окъпани в мека опалова светлина. Едрите сьомги бяха дошли веднага и бяха излапали лакомо парчетата сладкиш, които Гауен им подхвърляше. Ейлан изчака, докато детското бърборене заглъхна в далечината, после спусна отново воала си и се упъти към малкото светилище на извора.
Момичетата, които й прислужваха, бяха убедени, че Великата жрица проявява голямо снизхождение, когато ги уведоми, че понякога ще ги отменя и сама ще посреща поклонниците при извора. Най-често Ейлан това и правеше — просто изслушваше със съчувствие оплакванията на хората, а после изпращаше тези, на които можеше да се помогне, при билкарките или заклинателките. Но откакто узна за плановете на Кинрик, тя всеки път идваше тук с таен страх. Очакваше с тревога деня, когато някой от поклонниците нямаше да сподели с нея болката си, а щеше да заговори за Гарваните и за предстоящия бунт.
При извора беше хладно — Ейлан се уви по-плътно в наметалото си и се заслуша в успокояващия ромон на водата. Тя се стичаше в тънка струйка от една каменна ниша, в която бе поставена оловна статуетка на Богинята, и падаше с тих плисък в улея, който я отвеждаше първо към мястото, откъдето поклонниците пиеха, а после и в свещеното езеро.
„Източник на живота… — започна да се моли тя, наля чаша леденостудена вода, намокри пръсти в нея и докосна с тях челото и устните си. — Ти си свещена и вечна. Дай ми твоята сила и спокойствие!“
После запали малкия светилник при статуетката, седна и зачака.
Луната вече се беше издигнала високо в небето, когато тя чу най-сетне нечии бавни, колебливи стъпки. Човекът, който идваше насам, беше болен или полумъртъв от изтощение. Когато тъмната му фигура се очерта пред Ейлан, гърлото й се сви от неочакван страх. Беше мъж, увит в грубо селско наметало. Отдолу се подаваха панталони, по които личаха стари, спечени петна от кръв. Човекът явно беше нащрек, но когато я видя, въздъхна облекчено и се поотпусна.