След клането на Мона Арданос и Лианон бяха решили да приемат по-малкото зло и да се преклонят, но баща й и Кинрик предпочитаха смъртта пред робството. Ейлан гледаше как расте Гауен и знаеше само едно — че би сторила всичко, само и само да защити живота на детето си.
И тъй, настъпи най-сетне Албан Хефин, денят, в който се празнуваше лятното слънцестоене, и жриците от Горския храм се упътиха към Хълма на девиците, за да изпълнят обичайния ритуал.
Още в началото на дългата алея Ейлан видя сиянието на големите огньове и огнените кръгове, които факлите описваха върху вечерното небе. Чуваха се тежките, равномерни удари на барабаните, които ставаха все по-силни и по-силни, докато младите мъже се състезаваха чия факла ще литне най-високо в небето. Кралете и армиите идваха и си отиваха, но истинската битка продължаваше година след година — битката на обикновените хора да спасят плода на своя труд, да оцелеят през мрака на следващата зима. Понякога Ейлан мислеше, че всъщност това е и най-важното.
Чуваше се мученето на добитъка. Животните вече бяха прекарани между двата огъня, за да получат своя дял от благословията на Богинята. Миризмата на дим и печено месо се смесваше с аромата от жълтия кантарион и дивия пелин, от които бе изплетен венецът й.
— Вижте, вижте! — възкликна Сенара, която вървеше до нея. — Колко високо летят факлите! Приличат на падащи звезди!
— Дано посевите израснат толкова високо, колкото летят факлите! — отвърна Кайлеан.
Бяха донесли пейка, на която Ейлан можеше да поседи, докато настъпеше време за предсказанията на Оракула. Тя се отпусна на нея, изпълнена с благодарност, без да обръща особено внимание на тихите разговори на жените около себе си. Растяха не само посевите, мислеше си тя, загледана в Сенара. Уплашеното осемгодишно хлапе, което бе поверено преди пет години на грижите й, сега се бе превърнало във високо, дългокрако момиче с меднозлатисти коси, което обещаваше да стане истинска красавица.
Шумовете откъм хълма се засилиха още повече. Огньовете сякаш избухнаха и се разпиляха на всички страни, защото момчетата вземаха запалени клони от тях и хукваха във всички посоки, за да отнесат спасителната сила на слънцето из нивята.
Барабаните забиха по-тихо. Звукът напомняше на ударите на човешко сърце. Ейлан изпита познатото замайване от настъпващия транс.
„Скоро ще започне, каза си тя; и после… Стореното тази нощ няма да може да се промени“. За първи път от години тя сама бе добавила най-силните упойващи треви в напитката, защото се боеше, че сковаващият я страх ще попречи на идването на Богинята. Чувстваше, че и Арданос е по-неспокоен от друг път, макар че той не го издаваше външно с нищо. Лицето му, прорязано от нови бръчки, сякаш бе издълбано от дънера на старо дърво. Духът сякаш ту гаснеше, ту отново припламваше в изтощената телесна обвивка. Едва сега Ейлан забеляза, че Арданос не ползва жезъла си само за тежест, а има нужда да се подпира на него, за да не падне. Някой ден, и то може би скоро, щеше да си отиде и той. На времето й се струваше, че го мрази, но през последните години между тях се бе установило негласно примирие. Сега я тревожеше мисълта, че никой не знае кой ще бъде негов наследник.
Но за това имаше време да мисли, когато минеше тази нощ. Шествието бавно се задвижи напред. Ейлан позволи на Кайлеан да й помогне да се изправи на крака и също тръгна нагоре, към хълма.
Друидите вече пееха; песента им се носеше на вълни в топлия нощен въздух:
Въпреки че от първия път бяха минали цели пет години, Ейлан както винаги се стресна от напрегнатото очакване на насъбралите се хора, което я блъсна в гърдите като вълна. Беше забравила и прилошаването, и страха от чувството, че губи контрол върху съзнанието си. Светът се завъртя вихрено около нея, докато тя се бореше с внезапния пристъп на паника. Сама бе пожелала да стане тъй — и все още не можеше да разбере от искрена вяра ли го бе сторила, или от страх, но едно бе сигурно — тази нощ волята й не биваше да влияе на истинските слова на Богинята.
„Повелителко на живота, в твои ръце поверявам духа си. Майко, бъди милостива към всички свои деца!“
Припомни си наученото — как трябва да диша, как да освободи съзнанието си, за да може духът да напусне телесната си обвивка. Ейлан се рееше между земята и небето; последното усещане на тялото й бе лекото сътресение, когато поставиха трикракото й столче на земята. После се почувства напълно свободна.