Известно време сякаш плуваше в златиста мъгла, и просто се наслаждаваше на усещането, че е у дома, на сигурно място, защитена от всяко зло. Колко преходни и дори глупави й се струваха досегашните й страхове! Но връзката с тялото й не бе напълно прекъсната, и след известно време тя усети с неудоволствие, че златистият облак избледнява и установи, че отново може да вижда.
Погледна надолу и видя собственото си тяло, потънало в богатите дипли на тежките одежди. Жаравата от догарящите празнични огньове хвърляше трептящи отблясъци върху лицето й. Жреци и жрици стояха в кръг около нея, а зад тях напираше множеството. Белите дрехи на друидите и тъмните роби на жриците образуваха два полукръга — светъл и тъмен. Този път на празника бяха дошли повече хора от обикновено — тълпата покриваше хълма от всички страни; тук-там от набързо разпънатите шатри и палатки проблясваха светлинки. Отвъд се простираше тъмната шир на гората, още по-нататък — полетата, прерязани от пътища, окъпани от лунна светлина. Без особено любопитство Ейлан забеляза необичайно оживление и суматоха в единия край на тълпата, и по-нататък по пътя, който водеше към Дева, някаква равномерно движеща се маса. Когато паднеха върху нея, лунните лъчи се пречупваха в студен метален блясък.
Друидите призоваваха Богинята, сливаха блуждаещите във въображение то на хората представи в един образ, който все пак си оставаше точно толкова многолик, колкото бяха и хората, които пригласяха на техния зов. Ейлан видя прилива на призованата от тях Сила като огромен стълб от многоцветно сия ние и изпита бегло съжаление към крехката фигурка, в която тя трябваше да се въплъти. После тялото й като че ли изчезна, не виждаше вече своите черти; на мястото на Великата жрица стоеше висока, внушителна женска фигура Ейлан беше убедена, че досега не е преживявала нищо подобно.
Тя се взря по-внимателно. Искаше й се да узнае какъв е образът, който Богинята бе приела тази нощ.
В този момент суматохата в тълпата се усили и достигна самия й център. Тя видя червените отблясъци на огъня по извадени мечове и чу мъжки гласове, които викаха:
— Велика кралице, чуй ни! Катубодва, теб призоваваме! Повелителко на Гарваните, отмъсти за синовете си!
Арданос се обърна назад с изкривено от гняв лице и се опита да ги накара да млъкнат, но силата на чувството, което мъжете бяха вложили в този зов, бе свършила необходимото. Над притихналата тълпа се разнесе шум, запляскаха черни криле, прелетяха мрачни сенки, приспаната жарава се разгоря от внезапен хладен полъх; женската фигура стана като че ли още по-висока, пристъпи напред и отметна воала от лицето си.
— Вие ме призовахте и аз дойдох — отекна гласът й. Тя говореше на древния език на племената. — Кой се осмелява да ме вика?
Ужасеният шепот, който се бе понесъл в тълпата, затихна мигновено. Настана пълна тишина. Тогава от тълпата се отдели висока мъжка фигура и се отправи с накуцване към средата на кръга. Ейлан позна Кинрик. Кървава превръзка опасваше челото му, в ръцете си държеше гол меч.
— Аз те викам, Майко — аз, който винаги съм ти служил вярно! Повелителко на Гарваните, нека враговете ти почувстват силата на твоя гняв!
Високата, стройна жена се приведе малко напред. Лицето и косата й, осветени от разгорелия се наново огън, изглеждаха червени, сякаш облени в кръв. Мечът на Кинрик също светеше с кърваво сияние. Арданос гледаше ту единия, ту другия, безсилен да се възпротиви. Разбираше достатъчно, за да знае, че не бива да застава на пътя на огромната сила, която свързваше война със загадъчната женска фигура.
— Ти наистина ми служи вярно… — гласът на високата жена разкъса ужасеното мълчание. — Отрязани глави и човешки крайници бяха твоите жертвоприношения, неведнъж напои с човешка кръв земята в моя чест. За теб плачът на жените и стоновете на умиращите са свещена музика. Ти искаш да храниш тези празнични огньове с човешки тела… Ти ме призова, червени гарване. Ето ме пред теб. Кажи какво искаш от мен?
Ужасна беше усмивката, която се появи на устните й. Макар че беше средата на лятото, повя леден вятър. Мракът на Катубодва убиваше слънцето. Хората заотстъпваха уплашено назад. Не помръдваха от местата си единствено Кинрик, Арданос и двете жрици.
— Унищожи завоевателите. Изтрий от лицето на земята ни тези, които я обезчестиха! От теб искам победа, Повелителко!
— Победа ли? — Богинята на битките се разсмя страховито. — Аз не дарявам победа. Аз съм невеста на смъртта; майка, която убива малките си; единствената победа, която ще намериш в прегръдките ми, е смъртта! — тя издигна ръце и диплите на наметалото й се развяха като черни гарванови криле. Този път дори Кинрик отстъпи ужасено.