— Но нашата кауза е справедлива… — започна той.
— Справедливост! Нима хората някога са водили справедлива война?! Това, което сега ви причиняват римляните, преди хората от твоята кръв са причинявали един другиму, и на хората, които са живели преди тях по тези земи! Твоята кръв ще нахрани земята, независимо от това дали ще умреш на слама или на бойното поле — за мен няма никаква разлика!
Кинрик разпери объркано ръце.
— Но аз се сражавах за доброто на народа си! Поне ми обещай, че един ден и враговете ми ще страдат също като мен…
Богинята се приведе отново напред и се взря в очите му. Кинрик нямаше сили да се откъсне от пронизващия й поглед.
— Виждам… — зашепна тя, но шепотът й се чуваше по целия хълм. — Гарваните отлитат от раменете на светлия бог… Никога вече той няма да се вслушва в техния глас. Орелът идва на тяхно място. Богът приема образа на орел, и орел ще бъде — и ще предаде, и ще бъде предаден, и ще страда, пленен в дъбовото дърво, за да се превърне отново в бог… Виждам как насам препуска бял кон. Белият кон идва от морето и ще прогони орела. Червеният дракон ще се съюзи с орела, за да прогонят белия кон от тези земи, а жребецът ще се сражава с драконите на севера и лъвовете на юга… Те ще се избиват един друг и победителят на свой ред ще брани земята, и ще я има за своя. Кръвта им ще се смеси и ще нахрани земята — и никой няма да знае кой е бил приятел и кой — враг… — богинята замълча.
Пълно мълчание продължаваше да цари и сред хората — не знаеха дали пророчеството трябва да ги изпълни с надежда или със страх… Отдалеч се чуваше тихото мучене на добитъка, но и някакъв друг шум — равномерен, също като ударите на барабан. Само че музикантите бяха замлъкнали и източникът на звука трябва да беше друг.
Най-сетне проговори Кинрик. Гласът му прозвуча пресипнало, сякаш отказваше да му служи.
— Кажи ни, Господарке… кажи ни какво трябва да правим…
Жената се облегна назад в стола си. Тихият й смях прозвуча тъй, сякаш се забавляваше.
— Бягайте — и повтори тихо: — Бягайте, и то веднага, защото враговете ви са тук — тя вдигна глава и огледа замръзналото множество. — Всички вие, вървете си бързо и без много шум, и ако ме послушате, ще оцелеете… поне за известно време.
Тук-там хората започнаха да се измъкват назад от тълпата, но повечето продължаваха да стоят като хипнотизирани.
Тогава Богинята вдигна ръце и замахна към тях — ръкавите й отново се развяха като гарванови криле.
— Вървете!
Хората най-сетне се раздвижиха стреснато, бутаха се един друг и постепенно заслизаха надолу по хълма — първоначално един по един, после все повече и по-бързо, докато накрая тичаха по склона — както дребните камъчета тръгват първи, преди да връхлети лавината.
Сподири ги пронизителен женски вик. Викаше жената, останала горе на хълма.
— Кинрик, сине на Юний — долетяха до тях думите й, — спасявай се, защото орлите са тук!
Хората вече бягаха един през друг в мрака, а далечният равномерен тропот се засили и зазвуча като гръмотевица. Римската кавалерия атакуваше.
Гай се остави да бъде понесен от устрема на препускащите коне. Наложи си да се съсредоточи само върху коня под себе спи конниците от двете си страни. Съзнанието му механично регистрираше издигналия се пред тях хълм, фигурите на бягащи жени и мъже, отблясъка на огньовете. Опитваше се да прогони спомените, които всичко тук му навяваше, но пред очите му постоянно плуваше пълната луна, мяркаха се стройните фигури на танцьорите, Кинрик вървеше към него, хванал Диеда за ръка, усмихваше му се порозовялото лице на Ейлан, озарено от белтейнските огньове.
Хълмът стана по-стръмен и той почувства равномерните удари на задната рамка на седлото си. Притисна колене към хълбоците на коня и хвана по-здраво копието и щита си. Оглеждаше внимателно бягащите хора, за да види има ли сред тях въоръжени мъже. Заповедите бяха повече от ясни — да се избягва на всяка цена избиването на мирно население, но да се направи всичко необходимо, за да бъдат заловени избягалите бунтовници. Разбира се, легатът не се постара да им обясни как да го сторят в тъмнината и настъпилия хаос.
Гай все още проклинаше съдбата, която го бе пратила по дирите на Кинрик и останалите Гарвани, и то не другаде, а тъкмо тук, когато изведнъж преди очите му проблесна стомана. От мрака изплува мъртвешки бяло лице, изкривено от гняв или страх. Гай ненапразно воюваше почти постоянно от десет години — ръката му се вдигна автоматично, без да чака повелята на ума. Копието му потъна в нечия плът, той усети тъпия удар, изтегли го обратно и лицето пред него изчезна.