Вече не препускаха толкова бързо. Бяха стигнали плоския връх на хълма я установиха, че там няма почти никого. Затова пък от всички страни, надолу склоновете, тичаха хора. В отговор на кратката му заповед част от конниците препуснаха обратно надолу, по петите на бягащите. В същия момент конят се изправи на задните си крака, уплашен от една облечена в бяло фигура. Пред тях се беше изправил някакъв човек, ръкомахаше диво и говорете нещо за свещена земя. Гай сбута животното и то препусна нататък. Търсете Кинрик. От другия край на широкото било на хълма се чу звън на оръжие, рай смуши коня си и се отправи в тази посока.
Изведнъж конят му отново се изправи на задни крака и изцвили уплашено; някаква мрачна сянка премина над тях и Гай чу вик — това не беше вик на уплашен човек: навяваше едновременно мъка и ужас, сякаш бе събрал в себе си гнева, страданието и болката от всички бойни полета по света. Този страхотен вопъл го прониза до мозъка на костите и той усети, че косата му настръхва. И не беше само той — всички коне наоколо сякаш пощръкляха, хората не бяха на себе си от страх. Гай изпусна юздите и копието си и се вкопчи отчаяно в гривата на коня си. Около него всичко се въртеше в безумен вихър. Тогава пред очите му изплува страшно лице, лице на адска фурия, което плаваше в огненото сияние на ореола от разпилените си коси.
Конят му неволно пристъпи напред и Гай излезе в осветения от огъня кръг. Наоколо всички продължаваха да стоят като заковани по местата си, сякаш някой ги бе омагьосал. Движението на коня като че ли ги разбуди и те започнаха отново да се движат и озъртат, но ужасът не бе изчезнал от очите им. Гай си пое дълбоко дъх, разбрал, че изненадата не им се удаде напълно, и се огледа малко по-спокойно около себе си.
Двама друиди поддържаха един облечен в бяло старец — едва сега Гай позна Арданос. Изглеждаше вече съвсем грохнал от старост. Облечените в синьо жрици се бяха свели над дървения стол, върху който имаше нещо, което първоначално му заприлича само на куп дрехи. Бойната ярост изчезна и той изведнъж се почувства смъртно уморен. Към него се приближи един конник.
— Разпръснахме ги, трибуне.
Гай кимна:
— Бунтовниците не може да са отишли далеч. Разпрати хора да претърсят околността. Нека после се върнат да рапортуват при мен.
Той скочи леко на земята и закрачи напред. Конят му тръгна подир него. Когато пристъпи към Арданос, старият друид вдигна очи и го изгледа умолително.
— Не исках това да стане… — мънкаше той. — Просто призовах Богинята… и Кинрик се появи изневиделица!
Гай кимна. Познаваше добре убежденията на Върховния друид и беше сигурен, че той няма пръст в случилото се тази нощ. Страхотният вик на жената бе стреснал войниците му и даде възможност на бунтовниците да се слеят с тълпата и да потънат в сенките. Той се отправи към скупчилите се в края на поляната жени. Не се учуди особено, когато една от тях се обърна и той срещна предизвикателния поглед на Кайлеан. Но тя не го интересуваше. Искаше да види коя бе другата, тази, която все още лежеше неподвижна на земята.
Той направи още една крачка напред и я видя; тя още не бе дошла в съзнание. Лицето й беше смъртнобледо, но все още му напомняше с нещо на страшния лик на фурията, която се изправи на пътя на ескадрона му. Не можеше да пропъди мъчителната увереност, че тази жена бе действително Богинята-воин на тези земи — но беше и неговата Ейлан.
23
Римляните продължиха да преследват Гарваните и през дните, последвали страшните събития на Хълма на девиците. Гай имаше чувството, че се е раздвоил напълно. Една част от него се занимаваше спокойно с изпращането на безпристрастни рапорти за резултатите от операцията до командира на легиона в Дева, но другата част напразно се опитваше да свърже ужасния образ, който бе спрял войските му на хълма, с образа на жената, която обичаше. Преследваха го кошмари. Юлия се въртеше около него, същинско въплъщение на съпружеска загриженост, но скоро и двамата се съгласиха, че докато кошмарите му продължават, ще е по-добре да не спят заедно.
Юлия като че ли не страдаше особено от промяната. Беше мила с него, както винаги, но през двете години на отсъствието му явно бе изместила чувствата си предимно върху децата. Момичетата растяха бързо и се превръщаха в миниатюрни копия на майка си. Само понякога Гай имаше чувството, че долавя проблясъка на мацелиевска упоритост в очите на по-голямата си дъщеря. Двете се държаха мило с баща си, но за тях той бе се превърнал в чужденец. Понякога изпитваше болка, когато смехът им секваше, щом той влезеше в тяхната стая. Нерядко си казваше, че ако може да намери време, за да ги опознае по-добре, студенината им може да изчезне.