Но все не можеше да се принуди да премине разстоянието, което ги делеше. Особено сега, когато сърцето му говореше, че любовта между него и Ейлан е пометена от неведомата сила, обсебила любимата му. Понякога мъката му ставаше толкова непоносима, че му се искаше да вие на глас. Изпита известно облекчение, когато командирът му нареди да се върне в Дева. В послепис легатът добавяше, че баща му ще се радва да го приеме в новопостроената си къща. Гай изпита неясна надежда, че близостта на баща му ще успокои бурята от противоречиви чувства, които го разкъсваха.
— Заловихте ли още Гарвани от заговорниците? — Мацелий наля вино в чадата на Гай и му я подаде. Виното беше добро, макар и не скъпо. Същото можеше да се каже и за цялата къща на Мацелий. Домът на баща му беше една от по-хубавите постройки, изградени около укреплението — доказателство за разрастването на градовете веднага след успокояването на провинциите. Гай поклати глава.
— Онзи… как му беше името, Кинрик — той им е водачът, нали? — продължи Мацелий. — Не беше ли същият, когото ти плени при Монс Граупиус?
Гай кимна, вдигна чашата си и отпи голяма глътка от виното. Веднага след това се намръщи, защото движението раздразни дълбоката рана под мишницата му, която още не бе заздравяла. Едва след като битката на хълма приключи, забеляза, че някой го бе ударил с меч над кръста, но раната бе по-скоро неприятна, отколкото сериозна. На германската граница бе раняван много по-тежко, и то неведнъж. Много по-страшна рана се отвори в сърцето му, когато разбра, че ужасяващата фурия, чийто вик звучеше като проклятие за всички римляни, бе Ейлан. Беше потънал отново в мислите си и едва след малко забеляза, че баща му още чака отговор на въпроса си.
— Да, плених го, но после той успя да избяга.
— Явно го бива за тази работа — отбеляза баща му. — Също като онова копеле Карактак. Но виж — него в крайна сметка успяхме да спипаме, а рано или късно някой ще предаде и твоя приятел Кинрик, някой от неговата плът и кръв…
Гай се размърда притеснено. Надяваше се баща му да не си спомни, че Кинрик бе доведен син на Бендейгид. Каза си мрачно, че ако бе убил Кинрик, когато имаше тази възможност, щеше да си спести всички тези неприятности.
— Е, какво пък — продължи Мацелий, — никой не те вини, че не си могъл да го заловиш повторно. Освен това, където и да са се укрили бегълците, надали ще ги видим тук, в Дева… — и той се огледа с израз, който според сина му бе подчертано самодоволен.
— Надали — съгласи се Гай. — Добре ли се чувстваш тук?
След като напусна войската, Мацелий си построи този дом и почти веднага след това гражданите го избраха за декурион. Очевидно баща му се превръщаше в един от основните стълбове на обществото в града.
— Разбира се. Мястото е чудесно. Много хора се установиха тук през последните години и градът продължава да расте. Разбира се, това, че имаме амфитеатър, е голямо предимство. Имам чувството, че всеки ден се отваря по някое ново магазинче, а наскоро помогнах с една значителна сума за строителството на новия храм.
— С две думи, строите си един умален Рим — усмихна се Гай. — Липсва ви само Колизеум, за да си устройвате игри.
— Дано ме опазят боговете — Мацелий вдигна усмихнато ръка. — Ако започнат да строят колизеум, ще трябва да давам пари и за него. Задълженията на градски старейшина не са чак такава неподправена радост. Вече не смея да отворя вратата от страх, че ще ме удостоят с честта да подпомогна строителството на някоя нова сграда!
Но той продължаваше да се смее, и Гай си каза, че никога не е виждал баща си толкова доволен.
— Но за едно нещо няма да ми се досвидят пари — каза малко по-сериозно Мацелий. — Ще платя пътя ти до Рим. Знаеш, че е крайно време да отидеш. След последните събития ще получиш отлични препоръки от губернатора, а е можеш да разчиташ да се издигнеш много повече от това само с помощта на тъста ти и това, което аз мога да направя за теб. Говорил ли си с Лициний за отиване в Рим?
— Споменавал е нещо такова — каза предпазливо Гай. — Но не мога да тръгна преди да се убедя, че тук наистина няма опасност от нови размирици.
— Не мога да не си казвам, че щеше да е по-добре, ако Веспасиан бе живял по-дълго — каза намръщено Мацелий. — Стисната стара лисица беше той, но и умееше да си подбира хората. А сега това хлапе Домициан явно е решило да управлява като някой от деспотите на Изтока. Чух, че пропъдил от Рим философите. Кажи ми, моля ти се, каква опасност могат да представляват за някого един куп стари досадници?