От този ден нататък безкрайната поредица от приеми, която бе започнала да отегчава Гай, доби за него ново измерение. Като че ли най-сетне бе пробил невидимата преграда, която висшето общество издигаше между себе си и чужденците. Дори общуването тъкмо с тази част от римското общество да криете известна опасност, тя му се струваше за предпочитане пред опасността да умре от скука.
Няколко дни по-късно Коракс, братовчедът на Лициний, покани Гай да дойде с него, за да види новия Колизеум, който Домициан строеше на мястото където някога бе се издигал пищният дворец на Нерон.
— Мястото е добре избрано — отбеляза Коракс, докато заемаха местата си на трибуната, запазена за членове на съсловието на конниците. — Нали точно Нерон започнал да организира игри, каквито Рим не е бил вижда преди това — особено, когато се опитвал да убеди хората, че онази странна еврейска секта — християните, ако си чувал за тях — е в основата на големия пожар.
— А така ли беше наистина? — Гай се оглеждаше наоколо. Бяха дошли между две схватки, и в момента робите подменяха окървавения пясък.
— Не са необходими умишлени палежи, за да започне голям пожар в този град, момче — каза домакинът му сухо. — Защо, мислиш, всеки квартал има своя пожарна, която се поддържа от доброволните вноски на населението? Но онзи пожар беше наистина лоша работа, и на императора му трябваха жертви, на които да прехвърли вината, защото се носеха слухове, че той самият е подпалил Рим!
Гай се обърна и го загледа вторачено.
— Нови сгради, момчето ми, нови сгради — затова изгоря Рим — поясни събеседникът му. — Нерон си беше въобразил, че е гениален архитект и искаше да построи града наново, а хората не искаха да продават собствеността си върху земите, които императорът си беше харесал. После пожарът излезе извън контрол и се наложи императорът да намери виновник, за да отклони от себе си възмущението на народа. Игрите бяха отвратителни — арената приличаше на кланица. Не се демонстрираха бойни умения. Ден след ден вадеха тук някакви нещастници, които умираха кротко като овце, вместо да се сражават като мъже.
Внезапно Гай изпита дълбоко задоволство, че в крайна сметка Кинрик успя да избяга от плен. Храбър воин като него със сигурност би бил изпратен на арената, а той не заслужаваше такъв край — макар че не би загинал като овца, а по-скоро като пленен вълк или някакъв друг див звяр.
Засвириха тръби и тълпата се развълнува. Гай забеляза, че собственият му пулс се учести. Чувстваше се тъй, сякаш му предстоеше да влезе в сражение — единствено в такива случаи се бе намирал сред множество, което знаеше, че предстои да се пролее човешка кръв. Но тогава двете страни поемаха еднакъв риск. А римляните гледаха как се лее чужда кръв — не тяхната.
Разбира се, и в родината си бе присъствал на битки между пленени воини и диви зверове, които се организираха за забавление на разквартируваните там легионери. В битките между диви животни имаше някаква ужасяваща привлекателност — тук изправяха един срещу друг лъв и жираф, див глиган и пантера. Коракс му бе казал, че веднъж извадили на арената бременна дива свиня, и тя дори родила в смъртните си мъки. Но основното, за което идваха тук хората, бе да видят как се сражава най-опасното от всички животни — човекът.
— Сега ще видим хубава битка — отбеляза Коракс, когато приключиха схватките с притъпени оръжия, и най-сетне на арената се появиха гладиаторите — мускулите играеха под гладката им кожа, снаряжението им блестеше. — Заради това не бива да се пропускат игрите. Когато ни пробутват необучени военнопленници, а понякога дори жени и деца, игрите се превръщат в глупаво клане. Но това е друга работа — виж например първата двойка. Единият е самнит, другият — рециарий… — и Коракс посочи към арената. Единият гладиатор беше със спуснат наличник на шлема, по който имаше само ситни дупчици, през които можеше да се вижда. На шлема си носеше китка пера, въоръжен беше с къс меч и тежък правоъгълен щит. Противникът му, рециарият, бе по-гъвкав и подвижен. Оръжията му бяха тризъбец и голяма мрежа, в която трябваше да се опита да оплете противника си.
Гай беше прекарал целия си досегашен живот в преценяване на годността на мъжете, които набираше за легиона и у него се събуди професионалният интерес. Наоколо му започнаха залагания и напрежението се повиши така, че почти се изравни с това на арената. Коракс не млъкваше, коментираше непрестанно слабостите и качествата на гладиаторите. Гай бе така погълнат от битката, че едва когато рециарият притисна победения самнит с тризъбеца си към пясъка на арената, осъзна, че мъжът, който стоеше на окичената в пурпур трибуна и тъкмо сега, обърнал надолу палеца си, издаваше смъртната присъда на победения, трябва да бе самият император.