Децата растяха и Юлия започна да привиква към живота сред хълмовете на юг от Дева. Връщаха се в дома на баща й в Лондиниум само през зимата. Лициний обичаше много децата и вече бе почнал да се оглежда за подходящи женихи за големите момичета.
Гай беше доста безразличен баща, но Юлия никога не бе очаквала нещо друго. Тя знаеше много добре, че когато не можеше да го приеме в леглото си, мъжът й обикновено спи с някоя от робините й, но докато изпълняваше съпружеския си дълг, когато бе необходимо, тя не виждаше причина да се оплаква. Беше се омъжила за него, за да добие правата на матрона, и за да му роди наследник. Двамата изпитваха уважение един към друг и дори известна привързаност — едно момиче от добро римско семейство не би могло да очаква нищо по-добро, пък и някакви по-силни чувства биха били направо неприемливи.
Когато си мислеше за постоянните скандали и разводи в Лондиниум, който бе при това само бледо подобие на Рим, Юлия бе убедена, че двамата с Гай са една от малкото брачни двойки, съхранили старите римски добродетели в семейството си. Можеше да бъде доволна от брака си, а понякога, когато гледаше как дъщерите й играят в градината, Юлия бе склонна да мисли, че не се е провалила напълно и като майка.
Когато дойде време близначките да празнуват втория си рожден ден, тя отново беше бременна.
Тази година дъждовете продължиха много. Децата бяха станали неспокойни и постоянно хленчеха, че не ги пускат да играят навън. През първия слънчев ден Юлия излезе на верандата, която бяха построили, след като добавиха две странични крила към къщата. Привидно тя преглеждаше домакинските сметки, но всъщност дремеше, затоплена от милувката на слънчевите лъчи. Беше отпуснала ръка върху заобления си корем и следеше движенията на бебето. Не бе възможно този път да не е син! Напоследък не се движеше много но сигурно топлото време го правеше сънливо като майка му.
Тя се бе отпуснала в стола със затворени очи, заслушана в песента на птичките и бърборенето на домашните роби, които шетаха из големия двор. Гай често казваше, че домакинството, ръководено от Юлия, може да бъде сравнено само с военната организация по разквартируването на някой легион. Тя винаги знаеше, без да става нужда да проверява, къде се намира всеки роб и какво върши през всеки час от деня.
— … сигурно играят в градината — говореше младото момиче от Галия, чието задължение бе да гледа децата.
— Не, не са там! — това беше старата Лидия, бавачката. — Близначките обядват, а Цела помага на готвачката. Но Секунда е точно на тази възраст, когато всички деца се измъкват нанякъде, щом усетят, че никой не ги наблюдава…
— Беше в градината преди малко… — каза плахо момичето.
— А къде беше ти? При коняря както винаги, нали?! — сопна се Лидия. — Е, не може да е отишла далеч. Тръгвай веднага да я търсиш, а аз ще пратя няколко мъже да помагат. Но те предупреждавам, ако нещо се е случило с детето, аз лично ще се погрижа да те бичуват. Не знаеш ли, че господарката трябва да бъде напълно спокойна, след като до раждането остава толкова малко време?!
Юлия се заслуша намръщено. Чудеше се дали да се намеси в разговора. Но тази бременност действително изсмукваше енергията й — пък и Секунда сигурно всеки момент щеше да се появи отнякъде.
В далечината се чуха нови гласове. Позна плътния глас на Гай, който явно разпитваше някого. „Чудесно, каза си тя. Намерили са го. Нека най-сетне и той се поразмърда за някое от децата!“.
Отпусна се отново в стола, съзнавайки, че трябва да си почива и да е спокойна за доброто на нероденото си дете, но след малко напрежението й се усили и тя стана. Вече почти не чуваше виковете. Колко далеч бе стигнала Секунда?
Сянката на слънчевия часовник бе изминала почти час, когато Юлия отново чу приглушени гласове и нечии стъпки заскърцаха по настланата с чакъл алея. Значи я бяха намерили — но защо никой не говореше? Би трябвало поне да се чува хленченето на Секунда, защото баща й в такива случаи я натупваше за непослушанието. Внезапен хлад прониза тялото й. Тя се изправи с мъка й се подпря на близката колона. Отиде до парапета на верандата и видя малката процесия, която тъкмо се появяваше иззад дърветата.
Видя тъмнокосата глава на Гай и се опита да извика, но гласът не й се подчини. Тогава градинарят, който вървеше първи, отстъпи назад и тя видя, че Гай носи Секунда на ръце. Но тя никога не бе виждала момиченцето толкова отпуснато и неподвижно — никога, дори когато спеше.
— Защо не се движи? — устните на Юлия се размърдаха, но не се чу никакъв звук.
Гай пристъпи напред. Сгърченото му лице бе обляно в сълзи. От розовата рокличка на Секунда се стичаше вода, а черните й къдрици бяха прилепнали плътно до главата. Юлия продължаваше да гледа като вцепенена.