— Намерихме я в потока — проговори мъжът й с пресипнал глас — на другия край на полето. Опитах се да я накарам да диша отново. Опитах… — той преглътна и сведе отново очи към малкото бледо лице, лишено от всякакъв израз.
„Не, каза си Юлия; Секунда никога няма да започне да диша отново“. Тя примигна. Не можеше да разбере защо светът около нея започва да губи очертанията си. В този момент ужасна болка преряза утробата й.
Изминаха няколко мъчителни часа, изпълнени с непоносима мъка и родилни болки, по-непоносими от всеки друг път. Юлия чуваше заканите на Гай, че ще одере жива галската робиня, и опитите на Лициний да го успокои. Нещо се бе случило със Секунда… Тя постоянно се опитваше да стане и да отиде при нея, но жените я принуждаваха да си легне отново. После разкъсващата болка се връщаше и тя забравяше всичко. В кратките мигове, когато съзнанието й се проясняваше, Юлия съзнаваше, че нещо не е наред. Бе свикнала на родилните мъки, но сега — сега бебето идваше прекалено рано. Не бяха минали повече от шест месеца! „Богове, имайте милост! Отнехте дъщеря ми — не допускайте сега да загубя и сина си!“
Вече се зазоряваше, когато тялото й се отпусна след последната отчаяна конвулсия и тя усети как поток топла кръв руква между бедрата й. Лидия се наведе над нея, мърморейки под нос. Юлия усети, че старата жена слага още парчета плат между краката й, за да спре кръвоизлива. Беше видяла за миг и нещо друго — малко и мораво, и напълно неподвижно.
— Синът ми — шепотът й едва се чуваше. — Моля ви, дайте ми го! Разплаканата Лидия й подаде нещо, увито в парче окървавен плат. Личицето бе избърсано от кръвта и Юлия видя ясно дребничките, съвършено оформени черти — като цвят на роза, попарена от сланата, преди да разцъфне. Юлия още не искаше да даде бебето никому, когато Гай влезе да я види.
— Боговете ме мразят — шепнеше Юлия. По страните й се стичаха сълзи.
Той коленичи до леглото, повдигна влажните от пот коси от челото й и я целуна по-нежно от всеки друг път. За миг погледна лицето на мъртвороденото дете, после взе парче чист плат, покри го и го взе от ръцете на жена си. Тя понечи да го спре, но беше толкова обезсилена от раждането, че не можа да помръдне. За миг Гай постоя с бебето в ръце — сякаш се канеше да признае по римския обичай новородения си син, после се обърна и го подаде на Лидия.
Юлия се отпусна на възглавницата и захлипа.
— Оставете ме да умра! Нямам за какво да живея, оставете ме да умра!
— Не говори така, милата ми. Имаш три малки дъщери, които се нуждаят от теб! Не плачи така!
— Синът ми се роди мъртъв!
— Тихо, тихо — Гай се опитваше да я успокои. В този момент в стаята влезе тъстът му и той отправи умолителен поглед към него. — Още сме млади, скъпа моя. Ако волята на боговете е такава, можем да имаме още много деца.
Лициний се наведе над дъщеря си и я целуна.
— И дори да нямате син, какво от това? Винаги съм ти казвал, че не бих те заменил за дузина синове, кълна ти се.
— Сега трябва да мислиш за живите ни деца — допълни Гай. Юлия нямаше сили да се пребори с надигащото се отчаяние.
— Ти никога не си обръщал внимание на Секунда! Защо да ти вярвам, че сега си се загрижил за другите момичета? Мислиш само за това, че не можах да ти родя жив син!
— Не — каза Гай много тихо, — нямам нужда ти да ми родиш син. А сега спи — той се изправи на крака и я погледна замислено. — Сънят лекува мъката. Утре ще се почувстваш много по-добре.
Юлия виждаше пред себе си лицето на мъртвороденото дете и почти не го чу.
Този път минаха седмици, преди Юлия да се изправи на крака. Гай по-скоро съчувстваше на нейната мъка, отколкото сам да страда. Когато Секунда се роди, той дори не беше в Британия и така и не успя да я обикне особено силно. Тъй или иначе, тя си остана за него една от цели четири момичета.
А когато се сетеше за мъртвородения им син, не можеше да пропъди мислите за сина, който му роди Ейлан. В римското общество осиновяването на момче от здрави родители бе нещо съвсем обичайно. Ако Юлия не можеше да има повече деца — а разговорът с лекаря потвърди опасенията им — не би трябвало да се възпротиви, ако той решеше да вземе в семейството си сина на Ейлан. При това не можеше да го обвини, че не обича дъщерите си — просто връзката му с тях не можеше да се сравнява с това, което изпитваше към първородния си син.
Но за това щяха да мислят, след като Юлия оздравееше. Гай се съгласи да я съпроводи на поклонение до светилището на Богинята-майка във Вента с надеждата, че пътуването ще поразсее скръбта й, но надеждите му не се оправдаха. Не се подобри нито здравето, нито настроението й. Когато Гай й предложи да се преселят обратно в Лондиниум, Юлия отказа.