Кайлеан най-сетне разбра, че ги заплашва голяма опасност. Учудването отстъпи място на възмущение. Сетивата й незабавно се изостриха и тя долови напиращата сила в облаците, надвиснали над главите им. Все пак имаше някаква власт над природните стихии! Вдигна ръце и тогава бандитът, на свой ред разбрал, че жрицата може да се съпротивлява, замахна със сопата си. Блесна светкавица и когато протътна гръмотевицата, небето сякаш се срина върху главата на Кайлеан и всичко наоколо изчезна.
Изминаха много часове, преди тя отново да дойде в съзнание.
През дните, последвали първия пристъп на болката, Ейлан се опитваше да приеме волята на боговете. По-лесно й бе да повярва, че Богинята ще бди над Вернеметон и над своя народ — но тревогата за сина й не я напускаше. Би могла да повери Гауен на Кайлеан, но Кайлеан бе на другия край на Британия. Диеда беше кръвна роднина на момчето, но след смъртта на Кинрик тя бе последният човек, комуто Ейлан би поверила детето си. Разбира се, бе убедена, че Лия би дала живота си за него, но тя беше бедна женица и нямаше при кого да отведе Гауен. Майри може би щеше да приеме детето, но ако баща им научеше чий син е Гауен, животът му щеше да бъде в опасност, ако го пратеше при нея.
Само да можеше да разбере колко време й остава… Но както и да търсеше отговора, силите, които я бяха предупредили за близкия й край, запазваха упорито мълчание. Ако не беше болката, която от време на време започваше да пулсира зад челото й, би отдала всичко на превъзбуденото си въображение. Сега единственото, което се осмеляваше да стори, бе да прекарва с Гауен много повече време от обикновено.
Една вечер тъкмо бе отпратила момчето да се нахрани, когато Сенара влезе, за да запали лампите. Както обикновено Хю стоеше безмълвен като сянка до вратата. В продължение на много години тя бе мислила, че той можеше да я защити толкова, колкото ако бе новоизлюпено пиле, но в крайна сметка се оказа, че греши. Дори само видът му разравяше не зарасналата рана, която смъртта на Кинрик бе отворила в сърцето й.
— Хайде, върви и ти да вечеряш — подкани го Ейлан. — Сенара ще остане при мен, докато се върнеш.
Сенара обиколи стаята с огнивото и кремъка и глинените лампи — дори във Вернеметон използваха римски лампи — светваха една по една. След малко Ейлан забеляза, че Сенара седи неподвижно и се взира в пламъка на последната лампа, която бе запалила, и попита:
— Какво има, детето ми? Да не си болна?
— О, Ейлан! — изхлипа внезапно Сенара.
Ейлан стана и отиде да седне на една от широките пейки край стените, после потупа с ръка мястото до себе си.
— Ела тук, дете — каза тя нежно. Когато Сенара дойде по-близо, Ейлан видя, че бузите й бяха мокри. — Какво има, мила? Познаваш ме достатъчно добре, за да знаеш, че няма защо да се боиш от мен. Каквото и да се е случило, можеш да ми се довериш.
Сълзите отново се затъркаляха по бузите на Сенара.
— Ти си толкова добра с мен… винаги си била толкова добра… аз не заслужавам — хлипаше тя несвързано. После се отпусна в краката на Ейлан и зарида неудържимо.
— Недей, дете — започна да я успокоява Ейлан, — не плачи така. Мъчно ми е да те гледам толкова отчаяна. Каквото и да е станало, не може да е толкова страшно — тя внимателно повдигна плачещото момиче и повтори: — Ела и седни до мен.
Риданията на Сенара започнаха да затихват, но тя не седна до Ейлан. Вместо това стана и отново закрачи из стаята. Най-сетне спря и каза със задавен от сълзи глас:
— Не знам как да ти го кажа.
Ейлан изведнъж разбра какво измъчва момичето.
— Дошла си да ми кажеш, че не искаш да бъдеш жрица в Горския храм. Сенара вдигна очи. Сълзите бяха оставили блестящи следи по страните й.
— Това е само част от всичко, което трябва да ти призная — прошепна тя. — Най-незначителната част — момичето се насили да продължи. — Не съм достойна да живея сред вас. Ако знаеше всичко, би ме изхвърлила от Вернеметон…
„Ти да не си достойна! — мислеше Ейлан. — Ако знаеше моята история!“ После се сети за думите, които Кайлеан й бе казала някога, и проговори:
— Може би в очите на Богинята нито една от нас не е безупречна. Най-добре е да се успокоиш, дете, и да ми кажеш какво има.
Сенара замълча. Все още избягваше погледа на Ейлан, а Ейлан си спомняше отдавнашния ден, когато стоеше също така уплашена до смърт пред Лианон. Не, сигурно грешеше. Наистина, момичето прекарваше много време сред християните, но те държаха на непорочността дори повече от обитателите на Горския храм.
— Аз… аз… Запознах се с един мъж… и той иска да замина оттук… с него — каза най-сетне Сенара.