— Вие сте роднини на Бендейгид, нали? — каза тя, оглеждайки замислено Диеда. — На колко години си, детето ми?
— Петнайсет — прошепна момичето.
— Омъжена ли си вече? — попита Лианон. Сърцето на Ейлан тежко се заблъска в гърдите й. Ето го — лицето на Великата жрица — точно такава я бе видяла в съня си!
— Още не — промълви Диеда едва чуто. Гледаше Великата жрица, сякаш нетрепващият поглед на ясните й очи я бе хипнотизирал.
— И не си обречена?
— Не… още, но мислех… — гласът на Диеда секна.
„Кажи й! — викаше Ейлан в себе си. Врекла си се на Кинрик! Трябва да й го кажеш!“ Но Диеда само стоеше като закована. Устните й се движеха беззвучно. Приличаше на зайче, върху което е паднала сянката на сокола.
Лианон свали от раменете си тежката синя мантия.
— Тогава те призовавам в името на Богинята. От днес нататък ще служиш на Тази, на която служа и аз — и никому другиму… — наметалото се развя като тъмно крило. Жрицата го развя и клоните се раздвижиха от внезапен полъх на вятър.
Ейлан примигна. Сигурно така и се бе сторило от силната слънчева светлина — но за миг помисли, че вижда зад веещото се наметало висока, обгърната от неземно сияние фигура. Тя затвори очи, но и зад затворените си клепачи виждаше ясно онова лице — на устните му трептеше нежна майчинска усмивка но очите напомняха на очите на хищна птица. Все й се струваше, че тъкмо тя, а не Диеда е прикована от този поглед. При това Лианон не бе я заговорила и сякаш изобщо не я виждаше.
— От днес нататък Горският храм ще бъде твой дом, дете. Ще те очакваме там… Е, има време до утре — гласът на Лианон долиташе до тях сякаш от много далеч. — Да бъде!
Ейлан отвори отново очи и видя как наметалото падна като тежка сянка върху слабите рамене на Диеда.
Тогава жените, които следваха Лианон, запяха:
— Богинята я обикна, Богинята я избра — да бъде!
Лианон вдигна наметалото от раменете на момичето и другите жрици й помогнаха да го нагласи отново на своите. След това малката процесия продължи нататък.
Ейлан не откъсваше очи от отдалечаващата се фигура.
— Изборът на Богинята… Ти ще бъдеш една от тях… Но какво ти е? — видът на Диеда я върна към действителността. По-голямото момиче беше мъртвешки бледо, с отчаяно вкопчени една в друга ръце.
Диеда поклати глава и пророни отчаяно:
— Защо не можах да й отговоря? Защо не й казах? Не мога да отида в Горския храм — врекла съм се на Кинрик!
— Но все още никой не знае за обета ви. Няма нищо официално — отвърна Ейлан, все още зашеметена. — Знаеш, че казаното само между двама не обвързва никого. Нищо не е отишло дотам, че да не може да бъде променено. Мисля си, че всяко момиче ще предпочете да бъде жрица, вместо да се омъжи за брат ми…
— Мислела! — избухна Диеда яростно. — Наистина няма да е зле да мислиш от време на време! Ще бъде нещо ново за теб! — тя сама се прекъсна и простена отчаяно: — Ти си още дете, Ейлан!
Ейлан впери очи в нея и едва сега осъзна, че другото момиче далеч не споделя ентусиазма й.
— Диеда, да не искаш да кажеш, че не ти се отива в Горския храм?
— Колко жалко, че не избра теб — изохка Диеда безпомощно. — Може би трябва да пратим теб. Може би и тя като баща ми ни е объркала? Може да е имала предвид теб…
— Но това ще е богохулство! Самата Богиня те избра — възрази Ейлан.
— Какво ще кажа на Кинрик? Какво да му обясня? — способността й да се владее я напусна окончателно и тя избухна в безсилен смях.
— Диеда — Ейлан обви треперещите рамене на другото момиче с ръка, — не можеш ли да поговориш с баща си? Не можеш ли да му кажеш, че не искаш да бъдеш жрица? Аз на твое място щях да бъда щастлива, но ти ненавиждаш дори мисълта…
Задавена от мъка, Диеда поклати глава.
— Не смея. Баща ми никога не би ме разбрал, нито би отишъл против Великата жрица. Между тях има нещо… — тя продължи почти беззвучно: — Баща ми е толкова близък с Лианон… Сякаш е влюбен в нея…
Ейлан вдигна възмутено очи:
— Как можеш да говориш така?! Та тя е Велика жрица!
— Не искам да кажа, че са сторили нещо нередно, но той я познава от толкова отдавна! Понякога ми се струва, че за него не съществува никой друг на този свят — най-малко пък ние, дъщерите му.
— Внимавай, като говориш такива неща — каза Ейлан, цялата пламнала от притеснение. — Може да те чуе някой друг и да не те разбере правилно, както не те разбрах и аз.
Диеда продължи отчаяно:
— О, има ли значение? И без това би било по-добре да умра!
Ейлан не знаеше какво да каже, за да я успокои. Стоеше мълчалива, стиснала здраво ръката на другото момиче. Не можеше да разбере как някой може да иска да се откаже от такава чест. И като си помислеше колко щастлива щеше да е Рейс, че малката й сестра е избраница на Богинята!