— Чел ли си Валерий Максим? — попита внезапно баща му. — Ако не си, намери съчиненията му и ги прегледай; в библиотеката на легиона имаше едно-две копия. Книгата е скандална — изобщо не е трябвало да я пише. Едва не загубил главата си по време на император Нерон — и нищо чудно. Почнал да я пише още по времето на божествения Тиберий, но има интересни коментари и за тези които наследили от него пурпура. В крайна сметка, да споменеш, че някой от тях също могат да сгрешат, както грешат и боговете, вече не може да се счита за държавна измяна — не и в наши дни. Основното е друго — по-добре лош император, отколкото гражданска война.
— Но ти каза, че реформите могат да почнат от провинциите…
Мацелий изкриви лице в гримаса. Момчето възприемаше бързо и нищо не забравяше.
— Реформи — да, но не и бунтове. Преди малко казах също, че сега Лондиниум прилича повече на Рим, отколкото Рим на самия себе си. Старите римски добродетели са съхранени в провинциите — далеч от корупцията, която поглъща всичко в близост до императорския трон. В много отношения хората от местните племена ми напомнят простите хорица, сред които бях роден и израснах. Ако възприемат доброто от римската култура, може би Британия би станала това, което някога се надявахме, че ще стане Рим.
— Затова ли взе за жена майка ми? — попита Гай в настъпилото мълчание. Мацелий го изгледа и примигна — пред очите му се изправи съвсем ясно финото лице на младо тъмнокосо момиче и той я чу отново как пее, докато прокарва роговия гребен през гъстите си къдрици, в които проблясваха червеникави искри, когато отразяваха светлината на огъня. „Моруад, Моруад, защо ме остави?“
— Може би това е една от причините — отвърна той най-сетне. — Може би това оправдава решението ми. По онова време всички се надявахме да слеем двете народности. Но това беше преди Класик… и преди Боадицея. Може би надеждата не е съвсем изгубена, но сега ще трябва много повече време, и ще трябва да бъдем повече римляни от всякога, за да просъществуваме…
— Има новини, нали? — попита Гай смръщено.
— Император Тит бил болен. Тази вест не ми се нрави. Той е още млад и не му е време да умре. Ако все пак това се случи, никой не знае какви ще са последиците. Нямам вяра на Домициан. Запомни един съвет от мен, синко — внимавай никога да не привлечеш вниманието на високопоставените върху себе си. Амбициозен ли си?
— Ни най-малко — отвърна Гай, но баща му бе забелязал светкавичния проблясък на гордост в очите му. Е, амбицията не е лоша за един млад мъж, стига да е правилно насочена. Мацелий се позасмя.
— Тъй или иначе, време е да предприемем следващата стъпка за напредъка на рода ни. Не се безпокой — нямам предвид нещо, което би разтревожило кликата около императора. Вече си на деветнадесет години, нали? Време ти е да се ожениш.
— Ставам на двадесет след няколко седмици, татко — отвърна Гай, изпълнен с подозрения. — Да не би вече да имаш предвид нещо?
— Нали знаеш, че онази стара дървеница Клотин има дъщеря… — започна Мацелий, но спря веднага, защото синът му се преви от смях.
— Дано ме опазят боговете! Та на мен едва не ми се наложи да я изритам от леглото си, докато им гостувах!
— Имай предвид, че Клотин скоро ще бъде една от най-високопоставените личности в провинцията — нищо, че е британец. Мислех си, ако си харесал дъщеря му, да не се противя на брака ви — но щом е толкова нескромна, наистина не е за теб. Може баща ми да е бил плебей, но можеше да назове прадедите си. Честта на фамилията изисква да си сигурен, че си баща на синовете си.
В този момент на вратата се появи робът с поднос, на който имаше хляб и вино. Мацелий взе каната, наля на Гай и на себе си, отпи и продължи:
— Имам друго предложение и дано то ти се понрави повече. Може би не помниш, но когато беше малък, говорехме за годеж между теб и дъщерята на един мой стар приятел, Лициний — сега той е прокуратор.
— Татко — прекъсна го припряно Гай. — Да не би да си го виждал наскоро? Дано не си прибързал с уреждането на годежа…
Мацелий го изгледа изпитателно.
— Защо? Да не би вече да си харесал друга? Тези неща не стават така, сам знаеш. Бракът е най-вече съюз, който трябва да бъде разумен от обществена и финансова гледна точка. Вярвай ми, синко — романтичните увлечения не траят дълго.
Бледата кожа на сина му бавно поаленяваше. Той отпи още една глътка от виното си и каза привидно спокойно:
— Да, има едно момиче, но това, което изпитвам към нея, не е романтично увлечение. Предложих й да стане моя жена.
— Какво? Коя е тя? — Мацелий скочи и се взря в сина си.
— Дъщерята на Бендейгид.