Ейлан забеляза как напрегнатите черти на Майри се отпуснаха и едва сега разбра, че сестра й се е страхувала. Но сега не се отдръпна, докато Кайлеан натискаше корема и оттук-оттам с издължените си длани. Когато жрицата приключи с прегледа, Майри се отпусна с въздишка на одъра.
— Мисля, че няма да родиш днес, а може би и няма да е и утре. Почини си, моето момиче. Ще имаш нужда от сили, когато дойде времето — каза с успокоителен тон Кайлеан.
След като нагласи постелката на Майри, Кайлеан се върна край огъня при Ейлан.
— Вярно ли е, че съпругът й е изчезнал? — попита тя едва чуто.
— Опасяваме се, че са го пленили римляните — отвърна също така тихо Ейлан. — Баща ми ме предупреди да не говоря за това пред Майри.
За миг погледът на Кайлеан стана особен, сякаш жрицата се взираше навътре в себе си.
— Няма защо да премълчавате — каза тя след малко. — Боя се, че тя няма да го види вече.
Ейлан я изгледа с ужас.
— Да не би да си научила нещо?
— Видях знамения, които не мога да разтълкувам по друг начин.
— Милата Майри! Горката ми сестра! Как да й го кажем?
— Засега ще мълчим — реши Кайлеан. — Когато роди и се убедим, че всичко е минало добре, аз ще говоря с нея. Ще я убедя, че има за какво да живее — поне заради двете деца.
Ейлан потрепери. Тя обичаше сестра си, а жрицата говореше така равнодушно за смъртта, както и за живота — без вълнение, и без тъга. Сигурно, каза си Ейлан, за една жрица животът и смъртта означаваха нещо по-различно, отколкото за нея самата.
— Дано в рода имате мъже, които да опазят наследството на децата й — поде отново Кайлеан.
— Баща ми няма синове — отвърна Ейлан. — Но Кинрик е като наш брат и той ще се грижи за Майри винаги, когато се налага.
— Кинрик не е ли син на Бендейгид? — попита Кайлеан.
— Доведен син, но всички израснахме заедно. Двамата с Майри много се обичат. Сега Кинрик е в Северните земи.
— Чувала съм за него — отбеляза жрицата и Ейлан се зачуди какво ли още знае всъщност. — Сестра ти, наистина има кой да й помогне.
Тази нощ от запад връхлетя буря. Ейлан се събуди посред нощ и се заслуша в дивия й вой. Дойде утрото, а дърветата все още се огъваха под яростния напор на вятъра. Но от покрива бяха отвени само няколко стиски слама; кръглата къща поскърцваше, ала не поддаваше на пристъпите на бурята. Дъждът спираше, но Кайлеан, загледана в пороя, изглеждаше доволна.
— Носят се слухове, че на брега пристанали кораби — отвърна тя на Ейлан, която не можеше да разбере какво й е хубавото на бурята. — Ако пътищата се наводнят, разбойниците няма да могат да влязат навътре в сушата.
— Разбойници ли? — повтори уплашено Майри. Но Кайлеан отказа да говори повече за това. Каза, че често само споменаването на злото може да го призове и наяве. Привечер вятърът започна да стихва, но не и дъждът. Започваха да привикват към постоянния шум на водата, сякаш около тях се изливаха бездънни водоеми. За щастие имаха достатъчно сухи дърва в близкия навес. Накладоха буен огън и Кайлеан за първи път разви малката си арфа, която носеше навсякъде със себе си, увита като бебе. Ейлан не бе виждала жена да свири на арфа — спомни си как я бяха напердашили като дете, защото бе пипала арфата на дядо си.
— Да, има и жени-бардове — отвърна Кайлеан на въпроса й, — но аз свиря само за собствено удоволствие. Затова пък според мен Диеда ще стане истински бард.
— Нищо чудно — въздъхна замечтано Ейлан. — Тя пее прекрасно.
— Завиждаш ли й, дете? Има и други дарби освен красивия глас, сама знаеш — жрицата гледаше Ейлан замислено, след това сякаш взе в себе си някакво решение и поде: — Знаеш ли, че тя е била избрана погрешно? Че са я объркали с теб?
Ейлан зяпна. Внезапно си спомни детските си години, как обичаше да се прави на жрица, и видението, което я бе връхлетяло в мига, когато Лианон обви другото момиче с наметалото си.
— Никога ли не ти е минавало през ум, малката ми?
Ейлан не бе в състояние да отговори. Разбира се, бе мечтала за това, бе го виждала в сънищата си, но после срещна Гай. Как би могла да е родена за жрица, след като бе в състояние да изпитва такава всепоглъщаща любов към един мъж?
— Е, сега няма нужда да вземаме решение — каза усмихнато Кайлеан. — Ще поговорим друг път.
Ейлан продължи да я гледа, без да мигне, и изведнъж видя себе си и нея — и двете в одежди на жрици, издигнали ръце към луната. Да, Ейлан бе убедена, че вижда себе си и Кайлеан, независимо от това, че косата на Кайлеан не бе черна, а червеникава — при това двете си приличаха като сестри — и лицето на Ейлан бе по-различно… Лицето на жената, което бе видяла в горското езеро! „Сестри… и повече от сестри… Жени… и повече от жени…“ Думите долетяха в съзнанието й от много далеч, отвъд мислите и спомените й.