Жрицата се изправи уморено. Едва сега двете с Ейлан забелязаха, че червеникавото слънце се опитваше да пробие облаците — за първи път от много дни насам.
Бебето беше дълго, но доста слабо. Когато изсъхна, пухът по главата му се оказа червеникав.
— Толкова е крехка! Ще оживее ли? — попита разтревожено Ейлан.
— Че защо не? — отвърна Кайлеан. — Добре, че не реших да тръгнем снощи към Горския храм. Минаваше ми през ума, че ако Майри не започне да ражда веднага, няма да е зле да отидем там, за да бъдем на по-сигурно място. Ако бяхме тръгнали, бебето щеше да се роди под открито небе, и тогава можехме да загубим и детето, и майката. Явно не винаги мога да предвиждам бъдещето.
Тя се отпусна тежко на пейката до огъня.
— Я виж ти — отново е съмнало. Нищо чудно, че съм толкова уморена. А момченцето също ще се събуди скоро, и тогава ще му покажем новата сестричка.
Ейлан продължаваше да държи бебето. Кайлеан вдигна очи към нея и между тях сякаш се спусна лека мъгла — слаб, студен полъх от отвъдното. Докато гледаше Ейлан през нея, Кайлеан почувства, че я обзема страшна, непоносима скръб. Стори й, се, че я вижда вече като зряла жена — в сините одежди на жрица, с полумесец, татуиран на челото. Но Ейлан пак държеше в ръцете си бебе, а очите й бяха толкова тъжни, че сърцето на Кайлеан се късаше в гърдите й.
Жрицата тръсна глава. Скръбта сякаш я повличаше като мътен порой, и тя се опита да се противопостави. Примигна, за да пропъди напиращите в очите й сълзи.
Когато погледът й се изясни, тя видя как младото момиче я гледа удивено. Кайлеан неволно пристъпи напред и грабна от ръцете на Ейлан бебето на Майри. То изплака тихичко и отново заспа.
— Какво ти е? — попита тревожно Ейлан. — Защо ме гледаш така?
— Тук има някакво течение — измърмори Кайлеан. — И двете ще се простудим.
Но и двете виждаха ясно, че факлите горят с нетрепващ пламък. „Аз наистина не мога да виждам винаги в бъдещето, повтаряше си упорито Кайлеан. Не винаги…“
Тя поклати глава и каза, за да отклони разговора.
— Дано пътищата са все още непроходими.
След това видение дори мисълта за разбойниците бе добре дошла, стига да я откъснеше от спомена за него.
— Защо, Кайлеан? Баща ми сигурно ще иска да дойде, колкото е възможно по-скоро, и майка ми също — за да видят внучката си. Толкова повече, щом, както ти каза, мъжът на Майри е загинал…
Кайлеан се сепна.
— Така ли казах? Е, времето не зависи от нас — не ми се е случвало да видя дори върховният друид да докара дъжд или слънце по своя воля. И все пак, не мога да не си кажа, че освен твоите роднини и други хора бродят по пътищата. Ела — кимна тя. — Бебето трябва да спи при майка си.
И тя се упъти към одъра, на който спеше Майри, с повитото бебе в ръце.
8
Дъждът валеше упорито над римския лагер в Дева. Мъжете бяха принудени да стоят в бараките, играеха на зарове или поправяха снаряжението си, или се упътваха към винопродавницата, за да убият времето с пиене. През един от тези убийствено влажни и скучни дни Мацелий Север прати да повикат сина му.
— Ти познаваш добре западните земи — започна той веднага щом Гай се появи на вратата. — Мислиш ли, че ще можеш да отведеш един отряд до дома на Бендейгид Вран?
Гай се вкамени. Водата от кожената му наметка се стичаше и правеше локви на пода около краката му.
— Но, татко…
Мацелий разбра какво иска да каже.
— Не ти предлагам да шпионираш семейството на свои приятели, синко. Получих вест, че разбойници от Хиберния са пристанали при Сегонциум. Докато прекосяват тези земи, всеки дом по пътя им ще бъде изложен на ужасна опасност. Присъствието ви там е за тяхно добро, макар че се съмнявам, че те ще го приемат така. Освен това, след като съм длъжен да пратя по този път хора, за да разберат какво става, не е ли по-добре начело на отряда да не е някой, който ненавижда келтите, или пък някой новак от Рим, който си мисли, че британците все ходят с боядисани в синьо лица?
Гай усети, че се изчервява. Винаги се дразнеше, когато баща му успееше да го накара да се почувства още дете.
— Мой дълг е да ти се подчинявам, татко — на теб и на Рим — отвърна той след малко. Учтивата формула го изпълни с цинизъм. „Аз поне знам кога лицемернича. Дали докато навърша неговите години ще съм дотолкова навикнал на тази привидно благосклонна надменност, че и сам ще вярвам в добрите си намерения?“
— Може би се безпокоиш, че няма да издържиш и ще дадеш израз на огорчението си от отказа на Бендейгид? — продължаваше баща му. — Предупредих те, че няма да се съгласи.