Гай сви юмруци и прехапа устни. Никога не бе побеждавал в спор баща си и знаеше, че няма да успее и сега. Но последните му думи бяха паднали като сол върху жива рана.
— Да, предупреди ме, и се оказа прав, както винаги — процеди той през зъби. — Сега вече можеш да ми предложиш каквато и да е кобилка, стига да е широка в бедрата, та да износва децата си, и от добро потекло — Юлия или която и да е друга — и аз ще я приема. Нали трябва да изпълня дълга си?
— Ти си римлянин и аз очаквам от теб да се държиш като такъв — отвърна малко по-меко баща му. — Досега си се държал почтено в тази история и ще продължиш да се държиш по същия начин. В името на Юнона, човече — момичето, което обичаш, може да е в опасност! Дори да не можеш да я вземеш за жена, нима не искаш сам да се погрижиш за нейната сигурност?
Разбира се, че Гай не можа да намери отговор на този въпрос. Само почувства как стомахът му се свива от хладен ужас, който нямаше нищо общо с физически страх от предстоящо сражение. Той поздрави набързо и излезе.
„Може би просто се боя да се изправя отново очи в очи с тях“ — мислеше Гай, докато яздеше начело на малкия конен отряд. Тъкмо бяха преминали крепостната врата и конете газеха мъчително в гъстата кал надолу по хълма. „В известен смисъл все пак съм ги мамил, а те всички бяха толкова мили с мен!“ Бе съумял да потисне притеснението си по време на бъркотията около подготовката — трябваше да си избере хора за отряда, да надзирава приготовленията, да се погрижи за необходимите провизии — но сега тревогата се надигаше отново. Едва не му прилоша от вълнение.
След като напусна дома на Бендейгид, бе видял веднъж Кинрик. Един пазарен ден в Дева, докато се шляеше по улиците, Гай спря като закован. Невъзможно бе да сбърка младия рус гигант, който тъкмо се пазареше за един меч с някакъв ковач. Кинрик бе така потънал в разговора, че все още не забелязваше Гай, и противно на всякакво възпитание Гай незабавно си плю на петите. Това бе скоро след като получи отговора на Бендейгид. Ако семейството знаеше за предложението му, Гай щеше да е посрамен, ако пък не, какво би могъл да си помисли Кинрик, виждайки момчето, с което се бе сприятелил, в униформата на римски трибун, освен че са били измамени?
Гай отново се зачуди кой ли е писал отговора на друида на латински. Той бе изгорил навосъчените таблички, но написаните върху тях думи бяха запечатани неизличимо в паметта му. Отговорът бе съвсем прост и без усуквания. Друидът считаше, че дъщеря му е още млада за брак, а и такъв брак бе според него невъзможен поради римския произход на Гай.
Гай твърдо бе решил да изтрие спомена за Ейлан от мислите си. В края на краищата затова бе римлянин, а римляните се гордееха с желязната си дисциплина — не само физическа, но и умствена. Само че решението се оказа неосъществимо. Денем успяваше да овладее мислите си, но и снощи бе сънувал отново, че двамата с Ейлан плават заедно на запад, на борда на бял кораб. Но дори ако в действителност на запад имаше някакви земи, където двамата биха могли да намерят подслон, Гай нямаше и най-бегла представа какво да предприеме, за да отвлече едно момиче, ако момичето въобще е склонно да бъде отвлечено. А и нямаше намерение да се опълчва срещу нейния и собствения си род. Баща му бе прав — това само би ги направило нещастни.
А може би Ейлан бе вече сгодена за някого другиго, въпреки твърденията баща й, че е много млада. Повечето римлянки на нейната възраст бяха вече омъжени. Баща му можеше да го сгодява за която си поиска. Дъщерята на Лициний също бе много млада и може би нямаше да му се наложи да се среща с нея още доста време. Най-добре щеше да е, ако можеше въобще да не мисли за жени. Но боговете му бяха свидетели — нали постоянно се опитваше! И въпреки всичко, видеше ли само русата коса и сивите очи на някоя галска робиня споменът го връхлиташе с такава сила, че му идеше да заплаче.
Така му се искаше да разпита Кинрик за всеки член от семейството! Но докато събере кураж да се върне, доведеният брат на Ейлан бе изчезнал. Като се има предвид всичко останало, може би така бе най-добре.
Ейлан се събуди стреснато и запримигва, опитвайки се да си припомни къде е всъщност. Наистина ли бебето плачеше, или бе сънувала нещо? Не, Майри и детето спяха спокойно на леглото от другата страна на огнището. Когато Ейлан се размърда, малкият и племенник, Вран, се обърна насън и се притисна по-силно в нея. Жрицата, Кайлеан, спеше съвсем неподвижно до стената. Ейлан бе легнала от външния край на одъра, най-близо до огъня. Сънят й бе лек и неспокоен. Не помнеше какво бе сънувала, но нещо я беше стреснало. Изправи се в леглото и загледа объркано червените въглени в огнището.