— Сестри ли?
— Съгласно обета, който съм положила, всички жени са мои сестри — Кайлеан изкриви устни. — Освен това им обещах, че ако не ни причинят зло, ще ги благословя…
— А благослови ли ги наистина?
— О, не! Те са хищници, по-лоши от вълците в гората — каза рязко Кайлеан. — Да ги благословя ли? Все едно да благославям див звяр, впил зъби в гърлото ми.
Ейлан отново загледа пръстите на жрицата.
— Как можа да направиш това? Магия ли стори, та да повярваме, че държиш въглени, или наистина имаше живи въглени в ръцете ти? — тя продължаваше да мисли, че е жертва на зрителна измама.
— О, въглените си бяха съвсем истински — Кайлеан се изсмя. — Всеки, който е преминал същото обучение като мен, може да го направи.
— Ами аз? — не спираше Ейлан.
— Ако си обучена за жрица, несъмнено ще можеш — кимна нетърпеливо Кайлеан. — Това, което е необходимо, са вяра и воля. Но сега не мога да ти покажа как става това. Може би, ако дойдеш при нас в Горския храм, някой ден ще те науча.
Момичето сякаш едва сега осъзна от какво са се спасили и се отпусна безсилно до жрицата.
— Те… те щяха… — Ейлан преглътна. — Всички дължим живота си на теб.
— О, не мисля — отвърна Кайлеан. — Една родилка не представлява кой знае какво изкушение дори за такива като тях; а аз със сигурност щях да се справя, ако бяха посегнали на мен — но теб… Да, теб сигурно щяха да изнасилят. Доколкото знам, нямат обичая да убиват млади и хубави момичета, но като нищо можеше да свършиш като пленница и жена на някой от тези диваци по бреговете на Ериу. Надявам се, че не съм попречила на нещо, което би ти се понравило.
Ейлан се потърси, припомняйки си зверските лица на разбойниците.
— Не, не си. Всички мъже в родината ти ли са такива?
— Не знам. Бях още много млада, когато тръгнах насам с Лианон — Кайлеан помълча, сетне продължи: — Не помня нито баща си, нито майка си. Знам само, че живеехме в една колиба и аз бях най-голямата от осем деца. Един ден отидохме на пазара и там видях Лианон. Никога не бях виждала по-красива жена.
И тя трябва да е почувствала моето вълнение, защото още там, на пазара ме покри с мантията си и ме обяви за избраница на Богинята. Години по-късно я попитах какво я е накарало да избере тъкмо мен от всички момичета на пазарището. А тя каза, че всички други деца били чисто облечени и родителите им ги държали здраво за ръка. Мен никой не ме държеше за ръка — продължи горчиво Кайлеан. — В дома на родителите си бях само още едно гладно гърло. Там не ме наричаха Кайлеан — не помня лицето на майка си, но знам, че тя ми викаше Лоанту, което ще рече „черна птичка“.
— Значи са ти дали името Кайлеан при посвещаването, така ли? Кайлеан се усмихна.
— О, не. „Кайлеан“ означава на нашия език нещо като „детето ми“ или „момичето ми“. Лианон винаги ме наричаше така, когато се обръщаше към мен, и аз вече не мога да си представя, че мога да нося друго име.
— Така ли да те наричам и аз?
— Щом искаш. Всъщност имам и друго име — то е името, с което ме нарекоха при посвещаването, но това е име, което нямам право да произнеса пред другиго, освен ако и той е от посветените.
— Разбирам — Ейлан изведнъж се заслуша в себе си. Някъде, от много далеч, долетя далечен шепот: „Изарма… когато ти беше моя сестра, се казваше Изарма…“
Кайлеан въздъхна.
— Има още време до зазоряване. Сестра ти отново заспа. Горкото момиче, раждането е изцедило и последните й сили. Добре ще е, ако поспиш и ти…
Ейлан поклати глава. Имаше чувството, че всичко около нея се върти.
— Не мисля, че след всичко това бих могла да заспя. Кайлеан я изгледа и изведнъж се засмя.
— Честно казано, и аз няма да мога. Бях толкова уплашена, че не знам откъде намерих глас да проговоря. Бях убедена, че не помня този диалект — толкова отдавна го чух за последен път!
— Но нямаше вид на уплашена — каза Ейлан. — Приличаше на същинска богиня, както се беше изправила пред тях.
Другата жена отново се изсмя горчиво.
— Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат, моето момиче. Никога не се доверявай на външния вид на хората, нито пък на това, което ти говорят.
Ейлан се взираше в огъня. Жаравата, разбудена от ръцете на Кайлеан, сега попукваше и хвърляше искри. Мъжът, когото бе обикнала под името Гауен, се оказа съвсем различен от представите й, но любовта, която изпитваше към римлянина Гай, бе все същата. А и той не бе я лъгал. „Бих го познала мислеше тя; дори да дойде при мен като прокажен просяк“. Мислите й се залутаха, душата й отчаяно затърси нещо — нещо, което нямаше нито лице, нито име, нито дори форма. Силният пукот на един въглен я стресна и я върна към действителността.