— Трябва да съм се уплашила повече, отколкото предполагах — каза тя най-сетне приглушено. — А може би се дължи на нощния час и на мрака — имам чувството, че сме някъде извън границите на времето. — Тя погледна към Ейлан. — Може да е и защото говоря с теб…
Ейлан преглътна и събра сили, за да срещне втренчения поглед на жрицата.
„Истината… кажи ми истината…“
Кайлеан отново чу тези думи в съзнанието си и не можа да прецени кой се нуждае повече от тази истина — момичето пред нея или тя самата.
— Така и не казах на Лианон, а наказанието на Богинята още не ме е застигнало. — Думите се изтръгваха с мъка от устните й. — Но след толкова години нямам чувството, че най-сетне трябва да говоря пред някого…
Ейлан протегна ръка към Кайлеан и жрицата стисна здраво пръстите й.
— Сигурно видът на тези разбойници извика спомена… Там, където живеех като дете, близо до нашата колиба, на самия бряг, живееше някакъв човек. Срещах го понякога, когато се скитах край морето. Предполагам, че е бил престъпник, прокуден от рода си. Но тогава бях дете и не се замислях над тези неща — допълни тя горчиво. — Първоначално му вярвах. Правеше ми подаръци — красиви миди, които намираше на брега, пъстри птичи пера и какво ли не още — тя се поколеба. — Колко наивна съм била, като го мислех за съвсем безобиден; но и как ли бих могла да преценя правилно? Нямаше кой да се погрижи за мен, да ме предупреди, да ме научи…
Тя се взря с невиждащи очи в огъня. В онази колиба нямаше огън — и в спомена си Кайлеан виждаше само черен, лепкав мрак.
— Не подозирах нищо. Не можех да знам какво ще ми причини, когато един ден ме поведе към колибата си… Не исках, но той ме повлече… — тя затрепери от мъчителния спомен. Дори сега не можеше да намери думи за това, което се бе случило тогава.
— Какво направи после? — гласът на Ейлан долетя като от някоя далечна звезда.
— Какво бих могла да направя? — отвърна рязко Кайлеан. — Побягнах разплакала, и плаках, плаках толкова дълго, че ми се струваше, че ще се разтопя и ще изчезна заедно със сълзите си. Не мога… нямам сили да говоря за ужаса и отвращението, които изпитах тогава. Бях убедена, че не бих могла да разкажа за това никому — а и нямаше никой, който би се загрижил за мен тогава. — Кайлеан мълча дълго, после продължи: — До ден днешен помня миризмата на онази колиба — на гниещи водорасли и тръстика; помня как онзи човек ме събори на пода, аз хленчех, но изобщо не можех да си представя какво би могъл да ми направи… И досега ми прилошава от мириса на гниещи водорасли.
— Никой ли не разбра? Не е възможно никой да не е направил нищо! — каза Ейлан. — Знам, че баща ми би убил всеки, който би се опитал да постъпи така с мен.
Кайлеан вече дишаше малко по-равномерно. Въздъхна дълбоко и треперливо, сякаш с въздишката и част от скритата мъка напускаше душата й.
— Колкото и диво да бе племето, от което произхождам, в него никой не допускаше насилването на жени, камо ли пък на толкова малко дете. Ако бях казала как е постъпил с мен този човек, щяха да го изпекат на бавен огън. Той беше наясно какво го чака и ме заплаши, че ще ме убие, ако проговоря. А аз нищо не знаех и мълчах.
Кайлеан говореше вече със странно безразличие, сякаш ставаше дума за нещо, което се е случило с някой друг.
— Година по-късно дойде Лианон. Тя никога не би могла да предположи, че толкова малко момиче може вече да е загубило девствеността си… После, когато я обикнах и реших да служа на нейната Богиня, бе вече късно — страхувах се, че ще ме отпрати. Разбираш ли — божественото излъчване, което ти се стори, че виждаш у мен, е измама — допълни тя грубо. — Ако Лианон бе узнала никога нямаше да ме посветят за жрица — но аз се постарах тя никога да не разбере.
Жрицата обърна лице към стената. Настъпилото мълчание надвисна мъчително над двете жени.
— Моля те, погледни ме…
Кайлеан извърна очи към момичето пред себе си и видя лицето му — едната половина, огряна от огъня, светеше като образа на самата Богиня; другата бе потънала в сянка.
— Аз ти вярвам — каза Ейлан.
Кайлеан въздъхна тежко. Очите й се замъглиха от сълзи.
— Живея само защото се надявам, че Богинята също ми е простила — каза тя. — Бях преминала първия ритуал на посвещаване, пред да разбера целия ужас на измамата, в която живеех. Но не виждах никакви лоши знамения. Когато станах жрица, очаквах да ме порази гръм, но нищо не се случи. Тогава за първи път се усъмних, че има богове — или, казах си, дори да ги има, те ни най-малко не се интересуват от съдбата на хората.
— А може би просто са по-милостиви от хората — каза Ейлан и веднага млъкна, уплашена от собствената си смелост. Никога досега не бе й хрумвало да оспори мнението на хора като баща си или дядо си. — Защо напуснахте кулата край морето? — продължи да разпитва тя.