Кайлеан, потънала в далечни спомени, се стресна и отвърна:
— Това стана след оскверняването на светилището в Мона — нали знаеш тази история?
— Дядо ми е бард и често я пее. Но това трябва да е било, преди ти да се родиш…
— Не е чак толкова отдавна — разсмя се Кайлеан. — Но наистина съм била много малка. Ако по това време Лианон не беше в Ериу — вие наричате нашата страна Хиберния — и тя щеше да загине. Известно време след клането малкото останали британски друиди били прекалено заети да ближат раните си, за да решат какво да сторят с жриците. После върховният друид успял да сключи нещо като договор с римляните, който осигурявал безопасността на оживелите свещенослужителки в земите, владени от Рим.
— Договор с римляните ли?! — възкликна Ейлан. — Но нали тъкмо римляните избили останалите?
— О, не ги избили — само ги насилили — отвърна Кайлеан с горчивина. — Осквернените жрици от Мона не посегнали на живота си, докато не родили копелетата на римляните. Сетне се самоубили — всички до една. А децата… издавили момичетата, а момчетата били осиновени от семейства, верни на старата религия — като твоето.
— Кинрик! — възкликна Ейлан, обзета от внезапно просветление. — Затова значи мрази римляните с такова ожесточение, и все иска да слуша песента за Мона въпреки че това са толкова отдавнашни неща! А когато аз почнех да изпитвам, винаги ме караха да млъкна!
— Твоят Кинрик, който мрази толкова римляните, има точно толкова римска кръв в жилите си, колкото и онова момче, на което баща ти не пожела да те даде за жена — отвърна с усмивка Кайлеан. Ейлан бе обвила слабичкото си тяло с ръце и се взираше в жарта.
— Не ми ли вярваш? — попита жрицата. — Всичко се е случило точно както ти го разказах. Може би после римляните все пак са се почувствали виновни за стореното, а освен това дядо ти е по-лукав политик от който и да е римски сенатор — и успял да сключи този договор с Цериалис, който бил губернатор на провинцията преди Фронтин. И така бил изграден Горският храм във Вернеметон — за да приюти жени и жрици от цяла Британия. Сетне избраха Лианон за Велика жрица, и посветиха и мен за жрица — най-вече защото не знаеха какво да ме правят. Аз съм най-близката довереница на Великата жрица, но няма да я наследя — това поне е ясно.
— Защо?
— Първоначално вярвах, че такава е волята на Богинята… заради това, което току-що ти разказах. Но сега разбирам, че друидите няма да допуснат такъв избор — защото знаят, че няма да им се подчинявам. Обичам Лианон, но и я познавам много добре — тя е човек, който се огъва лесно. Може би единственият път, когато се е осмелила да се противопостави на Съвета на друидите, е бил, когато настоя да остана при нея. Но аз разбирам кроежите им и казвам това, което мисля… макар и не така, както говорих с теб!
Ейлан отвърна на усмивката й.
— Същото важи и за мен — не мога да си представя как казвам и половината от това, което казах тази вечер, в дома на баща ми.
— Не се осмеляват да ми разрешат да говоря с гласа на Богинята — ако аз стана велика жрица, сън няма да ги хваща от чудене какво ли ще кажа следващия път! — разсмя се Кайлеан. — Трябва им жрица, която да им служи вярно. Известно време ми се струваше, че са избрали Диеда; но неволно чух какво си говориха Арданос и Лианон, след като тя дойде в храма, и разбрах, че тя е избрана погрешно — трябвало е да бъдеш ти.
— Да, ти каза това и преди, но доколкото знам, баща ми вече се кани да ме омъжи.
— Тъй ли? — повдигна вежди Кайлеан. — Е, може би греша. Знаех само, че синът на префекта в Дева е искал ръката ти.
— Колко се разгневи тогава баща ми… — Ейлан пламна, защото си спомни думите на Бендейгид. — И каза, че ще омъжи Сенара, преди да е имала възможност да му създава неприятности. Чудя се дали няма предвид същото и за мен. Не е споменавал, че иска да ме прати във Вернеметон. Щом не мога да бъда жена на Гай — допълни тя глухо, — не ме интересува какво ще стане с мен.
Кайлеан я изгледа замислено.
— Никога не ме е изкушавала мисълта да се омъжа; толкова отдавна обрекох живота си на Богинята. Може би причината е в това, което ме сполетя още като дете, но никога след това не съм пожелала да принадлежа на някой мъж. Убедена съм, че ако бях нещастна в храма, Лианон щеше да намери начин да ме омъжи; тя винаги е казвала, че иска само да бъда щастлива. Наистина я обичам много — добави жрицата, — обичам я като родна майка.
Поколеба се и продължи:
— Винаги съм се ядосвала, като я виждам как отстъпва във всичко на Арданос, но кой знае — може би и това е дело на Богинята? Би ли искала да дойдеш с мен във Вернеметон, когато дойде време да се върна?