— Струва ми се, искам — отвърна Ейлан. Искрица любопитство оживи големите й очи със странно променлив цвят — понякога тъмнолешникови, понякога сиви. Оживление пропъди тъгата от погледа й и тя продължи: — Мисля, че нищо друго не би ми доставило по-голямо удоволствие. Винаги съм знаела, че няма да ни позволят да се съберем с Гай. На времето, преди да го срещна, мечтаех да стана жрица. Така поне ще мога да изживея достойно живота си, и ще науча много интересни неща.
— Мисля, че това може да се уреди — каза Кайлеан сухо. — Бендейгид несъмнено ще бъде във възторг, Арданос също. Остава само да убедя Лианон. Да говоря ли с нея?
Ейлан кимна. Този път Кайлеан протегна ръка и хвана здраво нейната. Щом докосна нежните пръсти на момичето, Кайлеан усети познатото замайване, което предшестваше виденията — и видя Ейлан, но вече зряла жена, в пълния разцвет на красотата й, обвита в одеждите на жрица на Оракула. „Сестри… и повече от сестри…“ — същите думи отекнаха отново в съзнанието й.
— Не се страхувай, детето ми. Мисля си, че може би… — тя замълча за миг, сетне продължи — може би такава е съдбата ти — да дойдеш при нас — като каза тези думи, сякаш някакъв товар падна от сърцето й. — Не е нужно е да ти казвам колко ще се радвам да те видя в Горския храм. — Кайлеан въздъхна. Особеното, пророческо състояние на духа я напусна и в същия миг отвън се чу песента на чучулига, която поздравяваше зората. — Ето че се зазори — жрицата наложи на втвърдените си мускули да й се подчинят и се отправи бавно към вратата. — Прекарахме цялата нощ в приказки. Не ми се е случвало от времето, когато бях по-млада и от теб — тя отвори вратата и лъчите на изгряващото слънце нахлуха в стаята. — Е, дъждът най-сетне спря. Най-добре ще е да видим какво е положението в обора — онези нещастници поне не биха могли да го запалят в този порой. Дано са ни оставили някоя и друга крава — и дано е останал някой, който да я издои.
През следващите четири дни Гай язди начело на отряда от наемници даки, на мястото на болния центурион. Редом с него яздеше Приск, заместникът му. Всички проклинаха калта и влагата, които се просмукваха през всеки отвор на дрехите им. Не помагаха и наметалата от натрита с лой кожа — оръжията почваха да ръждясват, а там, където мократа кожа се триеше в телата им, те се потриваха до кръв. От клоните на дърветата постоянно капеше вода, от двете й страни на пътя се ширеха подгизнали от влага полета, корените на младите посеви гниеха в езерца от застояла вода. Лоша щеше да бъде реколтата тази есен, мислеше мрачно Гай. Щеше да се наложи да внасят жито от други краища на империята — там, където боговете се бяха показали по-милостиви. Ако времето в Хиберния бе същото, нищо чудно, че плъзнаха разбойници.
Напредваха бавно, но въпреки това към обяд на петия ден бяха навлезли в земите, където го бяха сполетели толкова неочаквани събития. Нощта прекараха под покрива на Клотин. На следното утро минаха покрай същия мечи капан в който бе паднал Гай на времето, и поеха по горската пътека, която водеше право към дома на Бендейгид. Дъждът постепенно преставаше и на запад, през разкъсаните облаци, се виждаше позлатено от слънчевите отблясъци небе.
Когато разпозна пасищата и гората, където бяха търсили цветя с Ейлан, Рай усети, че сърцето му заби ускорено. Скоро тя щеше да го види — макар и целия оплескан с кал, но в пълния блясък на римски офицер. Смяташе да не казва нищо — нека Ейлан разбере по мълчанието му колко дълбоко страда! И тогава тя може би щеше да намери начин да го срещне, и…
— О, богове! Нима идват още буреносни облаци? — възкликна Приск зад него. — Надявах се, че ще имаме поне един ден, през който да изсъхнем!
Гай се върна към действителността и видя, че въпреки изяснилото се небе на юг, тъкмо над тях са надвиснали черни облаци. Конят му мяташе неспокойно глава и той усети, че го полазват тръпки на тежко предчувствие.
— Не облак… — смотолеви един от даките. — Дим…
В същия миг надигащият се вятър донесе до тях миризмата на изгоряло дърво. Вече всички коне пръхтяха, но на тях им се бе случвало да подушат миризмата на огън и преди, та ездачите успяваха да ги овладеят.
— Приск, слез и вземи двама души да разузнаете какво става напред — каза Гай, малко учуден от хладното спокойствие в гласа си. Дали военната подготовка му помогна да овладее порива да пришпори коня си напред, или го задържаше страхът от това, което би могъл да види? Стори му се, че разузнавачите се върнаха само след минута.