— Разбойници — каза Приск. Лицето му бе неподвижно, сякаш изсечено от камък. — Разбойници от Хиберния — сигурно същите, за които ни предупредиха. Вече са изчезнали.
— Има ли оцелели?
Приск сви рамене и Гай усети как гърлото му се свива.
— Топъл прием ни оказаха тук, но няма къде да се спи, а? — обади се един от войниците. — Май ще е по-добре направо да продължим.
Останалите се разсмяха. Гай се обърна и като видяха лицето му, всички млъкнаха. Той заби пети в хълбоците на коня си и отрядът го последва в мълчание.
Приск беше прав. До мига, в който завоят криеше от очите им малкото възвишение, на което преди се издигаше домът на Бендейгид, Гай хранеше последна надежда, че разузнавачите някак са се объркали. Но наистина всичко бе станало на пепел — само тук-там стърчаха почернели греди като надгробни паметници. Нямаше и следа от малката постройка, където го бе лекувала Ейлан, не се забелязваха никакви признаци на живот. Такива сгради горяха бързо заради сламените покриви.
— Ще трябва да е бил страшен пожар — щом всичко е изгоряло така въпреки дъжда — промърмори Приск.
— Несъмнено — проговори Гай с изтръпнали устни. Пред очите му се мяркаха лицата на малката Сенара, на Ейлан, на всички останали от семейството — пленници на дивите хибернийци, или, което бе още по-лошо, превърнали се в купчина овъглени кости под останките на собствения си дом. В никакъв случай не биваше да допуска мъжете да видят колко тежко е засегнат от случилото се; той смъкна ниско качулката на наметалото си и се престори, че се е разкашлял от дима, който още се виеше над останките от обора. Прав беше Приск. Нищо и никой не би оцелял в такъв пожар.
Той каза рязко:
— Да тръгваме тогава. Нямаме време да разглеждаме обгорели камъни, щом ще трябва да намерим подслон за отряда, преди да е паднала нощта! — гласът му трепна и той се зачуди дали Приск е разбрал вълнението му и ако е така, как си го е обяснил. Но заместникът му бе стар войник и нерядко бе виждал как реагират по-неопитните младежи, когато се сблъскат за първи път с последиците от разбойнически набези и кланета.
Той му хвърли разбиращ поглед и веднага отклони очи от лицето му.
— Когато завоювахме тази земя, обещахме на народа й мир. Най-малкото, което сме длъжни да сторим, е да ги защитаваме. Но не се безпокой, ще настигнем разбойниците и ще ги научим какво е да безчинстваш в земя, която принадлежи на Рим. Жалко е все пак, че боговете не са измислили друг начин да цивилизоваме света. Е, има и по-лошо — можехме да сме селяни и цял живот да сеем ряпа. А ние сме си избрали войнишкия занаят и това е част от него. Твои приятели ли са били тези хора?
— Гостувах им — отвърна безизразно Гай. — Миналата пролет. — Поне бе успял отново да овладее гласа си.
— Да, такъв е животът — кимна Приск. — Днес си тук, утре те няма. Надявам се, че боговете си знаят работата.
— Да — каза сухо Гай, за да прекъсне философските размисли на стария войник. — Дай заповед да тръгват; трябва да им намерим подслон веднага щом стигнем най-близкия град.
— Слушам. Строй се! — изрева Приск. После допълни: — Кой знае, може пък да не са били у дома по това време. Може да са били на гости у приятели! И такива работи стават.
Докато яздеха из падналата мъгла, която отново се превръщаше в ситен дъждец, Гай си спомни как видя за последен път Кинрик на пазара в Дева. Спомни си също, че още предната пролет се говореше, че щял да заминава къде на север, където се обучавали местните воини. Имаше вероятност той оживял. Гибелта на толкова високопоставен друид като Бендейгид неминуемо щеше да предизвика вълнение. Гай предполагаше, че баща му има източници на сведения, от които той самият няма и най-малка представа. Баща му щеше да разбере какво точно се е случило. Трябваше само да има малко търпение.
Опитваше се отчаяно да си вдъхне малко надежда. Приск сигурно имаше право и този път. Това, че къщата бе изгоряла, не означаваше, че всички нейни обитатели също са загинали. Може би Майри вече е била заминала за дома на мъжа си; Диеда вече изобщо не живееше тук; но Ейлан… прекалено би било да се надява, че Ейлан, или малката Сенара, или кротката Рейс са оцелели. В този момент не би дал и пукната медна монета за прочутата си офицерска кариера — а всъщност и за цялата велика империя.
Една мисъл се въртеше натрапчиво в главата му: „Ако бях взел Ейлан тогава, дори да я бях отвлякъл насила, тя щеше да е жива сега… Ако бях се противопоставил на баща си… ако бях се осмелил да я отвлека…“
Изведнъж отдавна забравен спомен изникна изневиделица — пред очите му се изправи образът на покойната му майка, която лежеше бледа и студена на одъра, а около нея плачеха прислужниците й. Тогава Гай бе плакал с тях, но влезе баща му и го отведе, а после му обясни, че един римлянин никога не плаче. Но сега Гай заплака отново — за първи път след смъртта на майка си — плачеше и за нея, но и за тези жени, които поне за малко го бяха накарали да се почувства като част от тяхното семейство.