— Знайно е от преди, че близки по кръв народи често воюват помежду си, когато няма общ враг, пред който да се обединят — отбеляза сухо Кайлеан.
— Но нали имаме такъв враг — настоя Бендейгид. — Нима всички не ненавиждаме еднакво Рим?
— Може би дивите племена приемат вече и нас за римляни… Друидът поклати глава.
— Боговете със сигурност ще ги накажат за това страшно дело. Но дори това да не стане, те няма да избягат от мъстта на хората. Кинрик винаги ми е бил като син, и знам какво ще стори той, като научи за станалото! Но той е далеч — някъде по северните острови. Сега ми останахте само ти и Майри, Ейлан.
„Така е, съгласи се Ейлан мислено. Толкова малко близки ми останаха! Диеда също загуби сестра си. Дали ще се зарадва да ме види в Горския дом?“
Беше решено. Тя щеше да стане жрица, каквото и да произлезеше от това. Баща й все още имаше живи кръвни роднини — Майри и двете й деца. Ейлан искрено се надяваше, че внуците ще са утеха за Бендейгид. А и той не бе стар — можеше да реши да вземе втора жена, която да му роди още деца, или, което бе по-вероятно, Майри щеше да се омъжи повторно и да му дари още внуци. От Ейлан не можеше да се надява на внуци, ако тя станеше жрица във Вернеметон.
Бендейгид стана и се взря в Кайлеан изпод сбърчените си вежди.
— Имам нужда от твоите умения, света жено. Трябва да призовем Кинрик — тук ни е необходим. Можеш ли да сториш това и ще го сториш ли за мен?
— Бих могла, но само с помощта на Лианон — отвърна Кайлеан. — Така или иначе трябва да я известим за това, което те сполетя.
— Ще ми трябваш също и за да открием тези хора — прекъсна я Бендейгид.
— Това поне е лесно. Видях тези, които нахлуха тук — и дори да не са били същите, които са опожарили дома ти, сигурно се подчиняват на един и същ главатар — някои бяха от Каледония, други — скоти от Ериу.
— Щом са минали снощи оттук, значи скотите са били поели по обратния път към брега, а каледонците — на север — Бендейгид стана и закрачи неспокойно напред-назад. Кайлеан му поднесе чаша ейл, той седна обратно на столчето и я поднесе към устните си. Отпи дълбока глътка и продължи: — Кинрик трябва да се прибере у дома, и то колкото е възможно по-скоро. Нямаме време да пращаме конен пратеник. Изпрати му ти вестта, Кайлеан, с помощта на твоите магии…
— Така и ще сторя — кимна жрицата. — Засега обаче ще остана тук, при дъщерите ти, а ти продължи към Вернеметон, за да кажеш всичко на Лианон. После върви в Дева, защото Върховният друид също трябва да научи всичко.
— Да, жена ми Рейс бе негова дъщеря — отвърна Бендейгид и потърка чело. — Може би той ще може също да ми даде съвет.
Новината за нападението се разнесе бързо из околните земи — разказваха пътуващите търговци и пратениците на легионите; сякаш дори птиците носеха на крилете си тъжните вести.
Три дни сред нападението върховният друид Арданос излизаше от дома си в Дева, когато над главата му се завъртя гарван и изграчи силно. Не бе необходимо някой да обяснява на стареца, че това е зла прокоба. Но той бе достигнал високото си положение поради напълно човешката си мъдрост, която му позволяваше да надхитря римляните и да успява да потуши страстите на по-непреклонните свои сънародници — и не за първи път съжали, че няма истинска пророческа дарба. В същия миг видя, че към него приближава конник, целия опръскан с кал, и прецени, че този път няма защо да тълкува знамението с гарвана. Ездачът бе зет му, Бендейгид, и следите от тежка мъка се четяха съвсем ясно на лицето му.
Когато Арданос успя да дойде поне малко на себе си след удара, който му нанесе Бендейгид с вестите си, той се отправи незабавно към Мацелий Север. Префектът от своя страна незабавно помоли да бъде приет от командира на легиона.
— Тези разбойници от земите отвъд морето стават нагли — говореше след малко Мацелий, а гласът му трепереше от гняв. — Британците са един от народите на империята и Рим има дълг към тях. Никой няма да безчинства из техните земи, докато съм жив. Семейството на един от друидите, който живееше наблизо, Бендейгид…
— Заточен за престъпления срещу държавата! — прекъсна го намръщено командирът. — Той дори няма право да бъде в Дева!
— Това няма никакво значение! Нима не разбираш, че най-важното е всички тези народи да съзнават, че Рим ги закриля — били те римски граждани или местни жители! — настояваше Мацелий. Все още го преследваше лицето на съсипания от скръб Арданос. От години познаваше стареца и бе започнал дълбоко да го уважава, но никога преди не бе го виждал в такова състояние. — Как искаш да ги убедим да не притежават оръжия, ако не можем да ги защитим? Само два легиона стигат, за да прегазим Хиберния…