Върховният друид удари по пода с тежката си тояга и Ейлан чу тихият звън на сребърните звънчета, с които тя бе окичена.
— Кинрик, Кинрик, ела при нас, викаме те! — звучният му, плътен глас на обучен бард звънна като камбана. Ейлан примигна — изведнъж й се стори, че в стаята притъмня, а Арданос — цялото му тяло, не само бялата роба — сякаш излъчваше собствена светлина. — Синко, ние те обичаме и имаме нужда от теб… Ти си нашето обично момче, но си и воин, и син на Гарвана — ела при нас, призоваваме те в името на земята, свещеното дъбово дърво и огъня!
Когато затихна ехото на гласа му, дишането на Диеда бе станало по-тежко и звучно; тя вдишваше дълбоко ароматния дим и това бе единственият доловим шум в стаята. Ейлан с мъка подтисна напиращата кашлица. Дори малкото количество дим, което бе вдишала, я замайваше — можеше да си представи какво причинява на Диеда, която стоеше неподвижно, наведена над водата.
Сега Ейлан видя, че дългата коса на Диеда се спуска свободно от двете страни на купата. Всички се бяха приближили и стояха в кръг около масата. От мястото си Ейлан виждаше повърхността на водата. Почувства, че по кожата й лазят тръпки. Диеда се олюляваше — или може би тя самата? Всичко около нея се люлееше. Тя примижа — очертанията на предметите се размиваха, докато не можеше да вижда ясно нищо друго освен неподвижната водна повърхност, която я привличаше неудържимо.
Ейлан видя, че водата се замъглява. В средата й се видя нещо като тъмен водовъртеж — после повърхността отново започна да се изяснява. Ейлан ахна стреснато — добре познатото лице на доведения й брат Кинрик я гледаше от водата.
Диеда с мъка подтисна вика си. После заговори тихо, но ясно, като на някой, който се намира далеч:
Кинрик, трябва да дойдеш при нас. Този път не са римляните — разбойници от Севера опожариха дома ти и убиха майка ти и сестра ти. Върни се в земите на ордовиците. Вторият ти баща е жив и има нужда от теб.
След малко лицето изчезна, водата отново се замъти, и Диеда се изправи, залитна и се хвана за ръба на масата.
— Той ще дойде — каза тя. — Там, където се обучава, има и дом на жрици. Ще му дадат кон и припаси за из път. При добро време и чисти пътища може да бъде тук за няколко дни.
Бендейгид проговори:
— Ами варварите, които опожариха дома ни? Ако не си много уморена, дете, трябва да погледнеш отново и да ни кажеш накъде да тръгнем, за да ги накажем…
— Не мога — отвърна Диеда. Разпуснатата й коса падаше на свободни вълни по раменете й. — Можете да ме принудите, както обикновено, но сега е редно да погледне Кайлеан — нейно е желанието да работим заедно с римляните — не мое. Ще ми бъде трудно да ти простя за това решение.
— Момичето ми…
— О, знам, че е необходимо, но не беше честно да ме използвате, за да привлека тук Кинрик.
Кайлеан взе купата и изля водата навън. През отворената врата нахлу освежителен полъх. Но въпреки че навън бе топла лятна нощ, Ейлан внезапно потръпна от студ. Кайлеан напълни отново купата, приведе се над нея и застина, напълно неподвижна.
Този път образът не се появи толкова бързо — дълго време във водата се виеха само мътни спирали. Съсредоточеното лице на Кайлеан ставаше все по-бледо, докато най-сетне заприлича на лицето на мъртвец; тогава, най-сетне, жрицата проговори. Смъртна умора се долавяше в гласа й.
— Вижте сами…
Ейлан така и не узна какво са видели другите, но когато повърхността на водата се изясни, пред нейния поглед се очерта съвсем ясна картина — разбойниците, които бяха нахлули в дома на Майри стояха като замръзнали на прага им. Бяха същите мъже, облечени в пъстри, парцаливи дрехи. Някои носеха мечове, други — копия — през онази ужасна нощ Ейлан не бе забелязала оръжията им. Картината беше толкова ясна, че тя виждаше дъждовните капки по Рунтавите им руси и червеникави бради и по дългите, разчорлени коси. Останалите се струпаха над купата и картината се изгуби, но Ейлан знаеше, че ще я помни точно и ясно до края на дните си.
Видя отново как Кайлеан зарови ръце в жаравата, как хвърляше шепи живи въглени по стъписаните мъже. Баща й и дядо й сигурно бяха видели нещо подобно, защото чертите на Бендейгид се бяха сковали от омраза.
— Червения Райън — процеди той през зъби. — Проклет да е мечът му, проклета да е и сянката му! А те сигурно са още на брега…
— Така да е — прибавям силата на моето проклятие към твоето — размърда се на стола си Лианон. — И нека ти и твоите хора забравите враждата с римляните, за да накажете заедно виновниците за твоето нещастие.