Бендейгид понечи да каже нещо, но един повелителен жест на Лианон го накара да замълчи.
— Достатъчно! Няма какво повече да се говори. Сега върви! Да молим Богинята видението на Кайлеан и моите думи да се сбъднат. Можете да настигнете Червения Райън на брега.
— Сигурна ли си, Повелителко?
— Нима си забравил, че ние, жриците, можем да заповядваме на ветровете? — отвърна рязко Лианон. — Обещавам ти, че и най-слаб ветрец няма да раздвижи платната на тези убийци, докато вие не ги настигнете. Доволен ли си сега?
— Трябва да съм доволен, щом ще мога да си отмъстя на тези изчадия — каза Бендейгид. — Заклех се, че ще се съюзя дори с римляните, ако ми помогнат, колкото и непоносима да е за мен тази мисъл — но ние наистина ще имаме нужда от помощта им, за да прогоним диваците от нашите брегове.
Диеда си пое дълбоко дъх и попита:
— Тук ли ще чакате Кинрик?
— Трябва да се посъветваме и с Мацелий — призна мрачно Бендейгид. Лианон се обърна към Ейлан.
— Вижте, момичето е премръзнало от студ — възкликна тя. — Къде е наметалото ти, дете?
— Оставих го в голямата зала при другите жрици — отвърна Ейлан. Не можеше да спре да трепери.
— Добре ще е да си легнеш скоро. Но първо ела по-близо до мангала и се стопли. Билките вече изгоряха и димът няма да те упои. А после Кайлеан ще те отведе в спалнята на ученичките и ще ти даде нощна риза и дреха като на останалите момичета.
— Права е Лианон — намеси се Арданос, — а мисля, че и на нас ни е време да вървим.
Лианон привлече Ейлан към огъня и полека-лека момичето спря да трепери. Но продължаваше да изпитва необяснимо вътрешно напрежение. Кайлеан обви с ръка раменете й.
— Ще мине, моето момиче. Знам какво е… Страшен студ цари между световете — разбрах, че си тръгнала с мен, макар че не исках да стане така. Ще трябва да те пазим повече следващия път.
Бендейгид оправяше наметалото си. Преди да тръгне подир Арданос, той се спря пред дъщеря си и се покашля. Ейлан вдигна очи и срещна погледа му.
— Не знам кога ще те видя отново, дъще — каза баща й. — Оставям те на сигурно място и това е едничката ми утеха. Да те закриля Богинята, Ейлан — и той я прегърна.
— Ще се моля ден и нощ на Великата майка да те запази жив и здрав, татко каза тихо Ейлан. Гърлото й се сви болезнено. Бендейгид вдигна ръка и докосна нежно къдриците, които се бяха изплъзнали от плитката над челото й.
И косите на майка ти все се измъкваха от плитката — прошепна той, посее наведе и бързо я целуна по челото. Очите на Ейлан бяха замъглени от сълзи и тя не можа да види как баща й излезе от стаята. Чу само хлопването на вратата след него.
— Не можем да сторим нищо повече тази вечер, а и наистина става късно — намеси се Кайлеан. В гласа й имаше нотка на облекчение. — Имаш ли нужда от нещо, Ейлан? Питай ме за всичко, което те озадачава — и тя сърдечно прегърна обърканото и натъжено момиче. — Ако вече си се стоплила, ела с мен и аз ще ти покажа спалнята на ученичките.
Ейлан прекоси повторно ветровития вътрешен двор, който разделяше жилището на Лианон от голямата зала, където срещна за първи път останалите жрици. Този път Кайлеан беше с нея. Години по-късно, когато познаваше на пръсти и двора, и всички постройки, Ейлан си спомняше първото си впечатление от Горския храм и не можеше да се начуди на тогавашното си убеждение, че сградите са огромни.
Ейлид и още няколко жени все още бяха в залата. Загледаха любопитно Ейлан, но един жест на Кайлеан бе достатъчен, за да ги възпре да не задават въпроси.
— Още е рано да искаме от теб да полагаш обет — обърна се Кайлеан към Ейлан. — Но все пак трябва да започнеш първата си година при нас, като дадеш някои обещания — тя се изправи и изразът на лицето й се промени. Ейлан я загледа плахо, чудейки се какво ще стане сега.
— Искам първо да ни кажеш по своя собствена воля ли дойде при нас? Не си била заплашвана или насилвана да дойдеш тук?
Ейлан я погледна учудено.
— Нали знаеш, че никой не ме е насилвал?
— Няма значение — длъжна съм отново да те попитам. Отговори на въпроса ми.
— Добре тогава — сви рамене Ейлан. — Дойдох тук по собствена воля.
Цялата работа започваше да й се струва глупава. Зачуди се дали са задали и на Диеда същия въпрос и какво ли е отговорила невъздържаната й сродница.
— Обещаваш ли да се отнасяш с всяка жена тук като със своя сестра, майка или дъщеря, като че ли е твоя плът и кръв?
— Обещавам.
Майка й вече не беше сред живите, а ако решеше да посвети живота си на Богинята, никога нямаше да има и дъщеря.