— Обещаваш ли да се подчиняваш на всяко нареждане, което ти даде всяка по-старша по чин жрица, съгласно нашите закони? Обещаваш ли никога да не делиш легло с мъж… — Кайлеан спря, намръщи се и допълни: — освен със Свещения крал, ако той те избере?
Ейлан се усмихна.
— Обещавам. За мен не е трудно да обещая никога да не споделя постелята на мъж.
„Защото никога не мога да бъда с единствения, когото обичам“, шепнеше сърцето й.
Кайлеан кимна.
— Да бъде — каза тя. — В името на Богинята — която е една, макар че има много имена и много образи, бъди добре дошла.
Тя прегърна Ейлан. След нея и останалите жрици се изредиха да прегръщат новодошлата. Накрая Ейлан се разплака. Имаше чувството, че по някакъв начин си възвръща семейството, което считаше за загубено навеки.
Кайлеан й помогна да си сложи наметалото и я поведе през някакъв покрит със слама проход между постройките към една кръгла сграда. Сградата имаше само едно помещение, което побираше около дузина легла — не широките легла с дървени рамки, на които бе привикнала Ейлан, а тесни нарове, прикрепени към стените. Някои от момичетата вече спяха. Една-две се надигнаха и разтъркаха сънливо очи, докато Кайлеан дръпна завесата пред нара, който бе най-близо до вратата, после си легнаха отново.
— Ти ще спиш тук — прошепна Кайлеан и подаде на Ейлан бяла риза от грубо платно, която беше малко широка за нея. — Утре ще те събудят, за да отидеш с всички да посрещнете слънцето в свещената горичка. Аз няма да бъда с вас, защото Лианон ми е възложила друга работа — трябва да й помагам да се подготви за ритуалите, които изпълняваме по пълнолуние. Ето и дрехата, която трябва да облечеш утре — и тя извади от една ракла някакъв вързоп.
Ейлан се сви на тесния одър, а Кайлеан внимателно я покри с дебелата завивка, наведе се и я прегърна. Момичето се притисна в нея.
— Каквото и да си мислиш, никога не забравяй, че всички се радваме на присъствието ти тук — каза жрицата. — Всички, дори Диеда. Тя се чувства безкрайно нещастна, но вярвам, един ден ще бъде доволна, че ти си до нея.
Кайлеан целуна Ейлан по челото.
— Някое от момичетата ще ти помогне да облечеш ритуалните одежди — сигурно Ейлид. През първите няколко дни тя ще бъде навсякъде с теб и ще ти казва кое как се прави.
Ейлан се отпусна назад. Чаршафите също бяха от грубо платно, но миришеха приятно на билки. За да задържи още малко Кайлеан край леглото си, тя попита:
— На какво миришат чаршафите?
— Лавандула — нареждаме клончета между праните чаршафи.
Ейлан не се учуди особено; жриците си бяха жени като всички останали и като всички останали жени обичаха праните им чаршафи да миришат хубаво. Но все пак знаеха и много други неща — и щяха да научат и нея… Кайлеан прошепна.
Сега спи и не се безпокой за нищо. Добре постъпи, че дойде при нас. Все ми се струва че си съдбоносно свързана с Горския храм.
Но нито Ейлан, нито самата Кайлеан имаха представа как ще се сбъдне това пророчество.
10
— Защо крием от хората имената на билките, които имат лековита сила? — старата Латис, най-опитната от билкарките, се обърна към насядалите под големия дъб момичета. В ръката си държеше стрък от растението, което местните хора наричаха „напръстник“.
— Може би за да имат нужда от нас и за да уважават жриците? — предположи едно от най-малките момичета.
— Уважението трябва да бъде заслужено, дете — отвърна строго Латис. — Простите хора може да са далеч от тайните на познанието, но не са глупави. Причината да държим имената на най-лековитите билки в тайна е друга — защото това, което може да върши най-много добро, може да причинява и много злини, ако попадне в ръцете на неопитен или злонамерен човек. Сокът на „напръстника“ може да облекчи страданието на сърдечно болен човек, но ако му дадете повече от предписаната доза, сърцето му ще запрепуска като подгонен кон, докато най-накрая се пръсне. Най-важното за лечителя е правилната преценка.
Ейлан се беше замислила. Никога не бе си представяла така живота в Горския храм. По-късно, когато си спомняше първите си години във Вернеметон, често се чудеше какво ли всъщност е очаквала. Може би покой — или по-голяма тайнственост, а може би дори скука. Но не бе предполагала, че ще й бъде толкова интересно да учи — и то часове наред — заедно с останалите момичета.
Нощите бяха по-мъчителни. През първите месеци почти непрекъснато сънуваше Гай. Понякога го виждаше как язди нанякъде начело на войниците си; виждаше го как се упражнява да си служи меч редом с останалите — и всеки път, когато острието захапеше дървената колона с форма на човек, Ейлан сякаш чуваше думите, които Гай произнасяше, подобно на заклинание: „Това е за Сенара, това — за Рейс, а това — за Ейлан!“ Дори насън тя знаеше, че капките, които се стичаха тогава по бузите му, не бяха пот от положеното усилие, а сълзи.