— А ти искаш ли да станеш Велика жрица? — попита Ейлан с широко отворени очи.
— Да ме закрилят небесата! — възкликна Кайлеан. — Та нали бих се противопоставяла на жреците всеки ден — а да вървиш против волята им е все едно да се опитваш да пробиеш стена с главата си. Мъжете не допускат вече да ги води жена — или поне много трудно. Откак пристигнаха римляните, става все по-зле. Запазиха за себе си и оръжията, и арфите, и всичко друго — за нас останаха само родилните мъки, станът и огнището. Сигурно им се иска да кажат, че жените нямат право и да служат на боговете, но никой не е толкова глупав, че да им повярва. А ти защо искаш толкова много да свириш на арфа?
— Защото много обичам музиката, а не мога да пея.
— Но ти имаш чудесен, мек глас, макар и не силен! Чувала съм те да пееш!
— Дядо винаги казваше, че в сравнение с Диеда крякам като жаба — отвърна натъжено Ейлан. — У дома пееше само тя.
— Дядо ти греши. Но не бих спорила с него, защото действително е един от най-добрите ни бардове. А и Диеда наистина има прекрасен глас — може би го е наследила от него. Сравнени с нейния глас, гласовете на повечето жени звучат като жабешко крякане, мила — това не бива да те натъжава. Ти можеш да научиш историите за боговете, дори да не можеш да ги пееш така добре, както го прави тя. Убедена съм, че ще се научиш бързо да пееш заклинанията. В крайна тайна сметка и сред бардовете едни са по-добри, други — не чак толкова.
И така Ейлан започна да се учи да пее заклинания и да запаметява старите легенди. Дори някои от по-простите думи на Силата й бяха поверени още през тази първа година.
Един ден, докато учеха с Кайлеан, жрицата я попита.
— Спомняш ли си нощта след раждането на сина на Майри? Когато подплаших разбойниците, когато започнах да хвърлям срещу тях живи въглени?
— Как бих могла да я забравя? — възкликна Ейлан.
— Помниш ли, че тогава ти казах, че и ти би могла да го правиш, стига да има кой да те научи?
Ейлан кимна. Сърцето й заби учестено — сама не знаеше дали от страх или от възбуда.
— Е, мисля, че дойде време да започна да те уча. Основното, което трябва да запомниш, е че огънят не може да ти причини нищо лошо. Ти си ме виждала как го пипам и дълбоко в себе си би трябвало да знаеш, че няма причини и ти да не можеш да го сториш.
Кайлеан взе тънките бели пръсти на момичето в своите и духна леко върху дланта на едната й ръка.
— Сега — поде тя, — не забравяй — най-важното е да вярваш в себе си. Бръкни бързо в огъня и вземи шепа въглени. Огънят изгаря, защото вярваш, че може да те изгори. Трябва да опознаеш естеството му в дълбочина и тогава ще можеш да вземаш в ръцете си живи въглени, сякаш са шепа сухи листа. Не забравяй — и в теб гори огън, също както в огнището — как може един огън да навреди на друг? Остави искрата на живота в теб да приеме искрата на огъня!
Ейлан се поколеба — вярно бе, че видя с очите си как Кайлеан държи в ръце въглените, а освен това й вярваше безрезервно. Посегна плахо към мангала, но топлината опари бузите й и тя трепна. Кайлеан настоя:
— Не бива да се колебаеш — бързо! И Ейлан мушна ръката си в огъня.
Бузите й продължаваха да горят от топлината, но за нейно учудване въглените не пареха повече от шепа сняг. Кайлеан, която я наблюдаваше неотклонно, забеляза учудването и й каза рязко:
— Хвърли ги! Бързо!
Ейлан бързо отвори пръсти — нещо я опари за миг и после въглените се търкулнаха на каменните плочи пред огнището. Ейлан гледаше удивено пръстите си.
— Наистина ли успях да го направя?
— Разбира се — отвърна Кайлеан. Един от въглените бе се търкулнал до някакъв вързоп, поставен близо до огнището, и платът вече тлееше. Замириса на опърлен плат; Кайлеан се наведе, духна и угаси въглена.
Ейлан продължаваше да я гледа изумено.
— Как разбра кога точно ще ме опари? Кайлеан отвърна:
— Забелязах, че започваш да мислиш и да се чудиш защо не те пари. Съмнението е враг на вълшебството. Учат ни да вършим такива неща, за да удивляваме простите хорица, но и за да можем да си помогнем в беда. Но от теб искам да запомниш едно — не е редно да се използва нашето познание, за да се вършат неща, които в очите на обикновените люде, тези, които идват само веднъж на земята, са чудеса. Никога не го прави, само за да спечелиш нечие уважение, или за да смаеш някого. Дори в случай на голяма опасност помисли, преди да се обърнеш към вълшебството. Все още се съмнявам, че постъпих правилно през онази нощ в къщата на Майри — но стореното си е сторено. Сега, когато се убеди, че такива неща са възможни, трябва да започнеш да се учиш кога какво е редно да се прави и кога — не.