Измина една година — пътят й беше отбелязан, както винаги, от големите празници. Момичетата не само учеха старите предания, но и търсеха смисъла, скрит в тях. Разбраха, че много от тях може да не са верни като разказ, но са верни като символ. Спореха за какво ли не — за лунната богиня-дева Арианрод, за съдбата на нежелания й син Гуайън, който вкусил от котлето на мъдростта. Учеха Тайната наука за Свещения Крал и Владетелката. А в най-мрачните месеци на годината се докосваха до мистериите на Старицата, на божествата на сенките, чиито белязани с кръв лица и сгърчена плът бяха въплъщение на страховете на хората.
— Защо хората са готови да повярват, че една старица може да е вещица, и да се страхуват от нея? — питаше Ейлан — Нали не мислят така за старите мъже?
— Старецът е научил много през живота си и може да стане мъдрец — нещо, към което всеки би се стремил — казваше Кайлеан. — Страхуват се от старицата, защото тя не е в тяхната власт. Момичето става жена, когато за първи път потече лунната му кръв. Жената има нужда от мъж, за да стане майка. Има нужда от мъж, за да може той да закриля децата й. Но старицата знае тайните на раждането и смъртта — тя е преживяла всичко това, минала е последната преграда и вече няма нужда от нищо. Затова мъжът, който познава само първата промяна — тази, която го прави мъж, се бои.
За момичетата, дори когато се кискаха и шушукаха, одумвайки възрастните жрици в Дома на девиците, името на Лианон бе свещено. Но все пак Ейлан тайничко се чудеше дали Великата жрица е минала онази последна преграда, за която говореше Кайлеан. В очите й Лианон бе много стара и изглеждаше тъй, сякаш никога човешка страст или мъка не би могла да я засегне. Не бе делила легло с мъж, не бе раждала; блуждаеше из Вернеметон като облак, потънала в диплите на одеждите си, а след нея се носеше тънък аромат на лавандула. Усмивката й бе нежна, но неопределена и далечна — сякаш Лианон живееше в някакъв свой, личен свят.
И все пак Кайлеан я обичаше. Ейлан не можеше да забрави, че по-възрастната жрица, с която ужасната нощ след раждането на сина на Майри я свърза толкова тясно, намираше у Великата жрица нещо, която тя самата не можеше да долови; затова просто вярваше, че това неуловимо качество съществува.
Момичетата вече учеха тайните, които щяха да им дадат достъп до вътрешния кръг на посветените. Ейлан учеше с лекота — всичко свързано със сънища и предчувствия й се отдаваше леко. Вече успяваше да овладее виденията си — да ги призовава при нужда и да ги пропъжда, когато иска.
Тя научи как да търси видения във водата и как да прави заклинание, което да й отваря дверите на бъдещето. Едно от първите неща, които видя, след като се научи да ползва вътрешното си зрение, беше битката с разбойниците, които опустошиха родния й дом и убиха майка й.
— Благословена да е Повелителката на Вернеметон, която прати този вятър! — каза Кинрик, докато душеше мъглата, която се стелеше на валма около него, напоена с мириса на море.
— Тя изпълни обещанието си — съгласи се Бендейгид. — Този вятър започна да духа три дни след като онези изчадия изгориха дома ми и не е спирал оттогава. Сега, когато разпилените банди се връщат на брега, за да натоварят лодките си с плячка, ще установят, че не могат да мръднат и един пръст навътре в морето при такъв насрещен вятър — Бендейгид се усмихна мрачно. — Ще ги приклещим между брега и морето!
Някъде отблизо долетя рязка команда, последвана от тропота на подковани сандали, който рязко спря. Кинрик направи гримаса — добре бе наистина, че вятърът вееше откъм морето — в противен случай този тропот щеше да стигне и до ушите на врага. Чуеха ли пиратите познатата равномерна стъпка, то бе все едно да бъдат предупредени с тръбен сигнал. Вярно, британците далеч не бяха толкова организирани, но поне не вдигаха и толкова шум.
Все още настръхваше всеки път, когато гребенът на римски шлем изплуваше наблизо в мъглата. Никога не си бе представял, че ще се бие рамо до рамо с римляни. Но след като в името на нещо по-важно дори Бендейгид можеше да забрави временно омразата си, Кинрик реши, че и той може да последва неговия пример.
Бендейгид докосна ръкава му. Кинрик спря и надникна през редицата разкривени от постоянния вятър елши, които ги отделяха от брега. Вятърът донесе мирис на дим и на неподдържани отходни места. Човек наистина можеше да проследи тази паплач по миризмата. Кинрик свали щита си от рамото и хвана по-здраво копието.
Сърцето му биеше до пръсване, устата му беше пресъхнала. „Нали искаше да участваш в истинско сражение, как може да те е страх — спореше той със себе си. — Ако си бях у дома, когато са се появили разбойниците, зад полите на Рейс ли щях да се скрия?“ Тази мисъл бе достатъчна да превърне паниката му в ярост.