В същия миг прозвучаха тръбите на римляните. До него Бендейгид се провикна гърлено и Кинрик се присъедини към надигащия се навсякъде около него рев. Британците се спускаха надолу към брега. Бойните им викове звучаха като вой на нападаща вълча глутница. Тропотът на атакуващите римски пешаци подчертаваше ритмично ужасяващия вой.
В мига, когато първите редици на римляните се сблъскаха с противника, британците нападнаха пиратите откъм гърба. Един от северняците се обърна — от мъглата фигурата му губеше естествените си размери и изглеждаше чудовищна. „Той наистина е чудовище!“ Инстинктът на обучен воин изтри всякакви мисли в съзнанието на Кинрик — той замахна с копието, усети как острието попадна в плът и чу вика на падащия разбойник. Нямаше време да разсъждава — към него вече тичаше нов противник. Мечът на северняка иззвънтя по шлема му. Кинрик изтръгна копието от мъртвеца и се завъртя — имаше чувството, че е заобиколен отвсякъде от озъбени, настървени лица. Той замахна повторно, но не преди да забележи с ъгъла на окото си как се справяха римляните — те косяха редиците на пиратите равномерно и с ужасяваща методичност.
Сам не знаеше колко време измина до мига, когато изведнъж установи, че вече никой не го напада. Навсякъде около него се валяха тела, а Бендейгид безстрастно довършваше малцината, които още дишаха. Кинрик видя, че е оплескан от глава до пети с кръв, но като че ли нито капка от нея не бе негова. Постепенно започна да си спомня отделни моменти от битката — сети се, че по едно време се подхлъзна и падна. Реши, че с него е свършено, но точно тогава отнякъде се появи римски легионер, който го защити с дългия си щит, докато Кинрик се изправи и дойде на себе си.
Едва сега разбираше, че може да мразиш някого и въпреки това да му се възхищаваш. Никога нямаше да обикне римляните, но вече вярваше, че има много неща, които би могъл да научи от тях. Тъкмо сега дори наличието на римска кръв в жилите му не изглеждаше толкова ужасяващо. Някъде наблизо се издигаха пламъци и миришеше на дим — Арданос бе наредил да запалят лодките на пиратите. Димът миришеше на изгорено месо. Покритите с кожа лодки пламтяха до една. Кинрик се обърна гърбом — изведнъж се уплаши, че може да повърне.
Бяха запазили една-единствена лодка. Един от пиратите също бе оставен жив, но го бяха ослепили. Качиха го в лодката и я затикаха навътре в морето.
На брега Арданос издигна ръце към небето и завика нещо на езика на древните, който сега бе познат единствено на друидите. За миг вятърът спря, но веднага след това повя отново — този път откъм сушата. Арданос нагази във водата и се подпря за миг на лодката.
— Призовах ветровете да водят лодката ти — каза той сурово на слепия мъж вътре. — Ако боговете те обичат, ще стъпиш отново на брега на Ериу. Бъди наш вестоносец и предавай на всеки, когото срещнеш там — прокънтя гласът на стария друид, — че стъпите ли отново на тези брегове, ще ви сполети това, което се случи днес с другарите ти.
Видението потъна в мъгла. Ейлан се отпусна назад, цялата разтреперана. Никога не бе виждала истинска битка и това, което й се бе явило във водата, я изпълваше с ужас. Но същевременно нещо дълбоко в нея ликуваше диво и яростно всеки път, когато виждаше как загива някой от пиратите. Сигурно бе че някой от тези мъже бе убиецът на майка й, а най-вероятно и на сестра й. Те бяха изравнили родния й дом със земята.
Тя отново се взря във водата, търсейки лицето на Гай, но не видя и следа от него. Дали не бе загинал в някоя предишна битка, все така убеден, че тя е погребана под развалините на дома си? При мисълта, че Гай може вече да не е между живите, я връхлетя такава болка, че Ейлан се стресна. После си спомни онази нощ, когато седяха край белтейнските огньове, спомни си как имаше чувството, че са си толкова близки, сякаш са едва ли не едно същество. Не беше възможно да е мъртъв — ако бе загинал, тя щеше да го почувства!
С времето равномерния поток на живота в Горския храм започна да отмива дори мъката по Гай и по загубената им навеки любов. Ейлан продължаваше да изучава съвестно науката за свещените треви и лековитите билки, научаваше при каква луна и в кой час от слънчевото греене трябва да се берат.
— Тази наука е по-стара от друидите — каза й веднъж Миелин, когато работеха заедно. Макар че Миелин бе пристигнала много по-отдавна в Горския дом, тя не бе много по-голяма от Ейлан и като най-млади сред момичетата, които се учеха за жрици, двете предпочитаха да учат и работят заедно. Миелин беше решила да стане лечителка и вече знаеше много повече от Ейлан за лековитите свойства на растенията. — Много от нещата, които учим сега, са стигнали до нас от Древните, които пък са ги знаели дълго преди да стъпят по тези земи.