— Толкова по-зле за тях, значи са глупави.
— Така мисля аз, ти също — отвърна Миелин. — Остава само да се убедят самите римляни. Да се надяваме, че ще си променят мнението, докато сме още живи. Но всъщност и нашите жреци не винаги са прави в преценките си. Някой ми каза, че си искала да свириш на арфа. Чувала ли си как свири на лирата си Кайлеан?
Ейлан поклати глава:
— Много рядко — изведнъж, кой знае защо, си спомни случая, когато Кайлеан я учеше как да пипа живи въглени, и потръпна.
Миелин продължи:
— Кайлеан е самотна и особнячка. Не бива да се впечатляваш от поведението й. Понякога не говори с никого дни наред — освен, разбира се, с Лианон. Но знам, че теб те обича; чувала съм я дори да го казва.
Ейлан я погледна и бързо отклони поглед. Тя самата бе убедена в обичта на Кайлеан още през онази нощ, когато жрицата прогони разбойниците от дома на Майри. Сега й мина през ума колко странно е било поведението на по-възрастната жена тогава, как разкри пред нея душата си. Може би затова сега странеше от нея.
Миелин бе намерила много мащерка под едно дърво и бе почнала да я реже с малкия си извит нож. Когато Ейлан също се наведе, за да бере, потъна в облак от остър, но приятен аромат.
— Поговори с нея за арфата й — поде отново Миелин.
— Нали не е арфа…
— Разбира се, нали Кайлеан винаги полага големи усилия да ни обясни разликата — засмя се Миелин. — Струните влизат в една кутия, която е в основата, а не отстрани на инструмента — но иначе звукът е същият, ако питаш мен. Тя помни много песни от Ериу. Много са странни, по някакъв начин всички звучат като шума на морето. Знае и някои от най-старите песни — в крайна сметка всички сме обучени да помним много повече от обикновените хора. Ако бяха приели да обучават повече жени-бардове преди избиването на жреците, тогава може би тя щеше да е една от тях — и щеше да е съхранила много повече от древното познание — изведнъж Миелин започна да се киска. — Току-виж станала и върховен друид след баща ти! Дано не богохулствам!
— Арданос е баща на майка ми, не мой. Диеда му е дъщеря — отбеляза Ейлан, прибирайки последните стръкове мащерка.
— А доведеният ти брат е един от Свещената войска, нали? — попита Миелин. — Наистина има много свещенослужители в семейството ти. Сигурно ще те направят жрица на Оракула един ден.
— Никой не е споменавал нищо подобно пред мен — каза Ейлан.
— Нима няма да ти е приятно? — продължи да се закача Миелин. — Всички ние си имаме своите задължения и аз се чувствам много добре при моите билки. Но ясновидките са тези, пред които хората наистина се прекланят. Представи си само — да бъдеш Гласът на Богинята!
— На мен тя нищо не е казвала — отвърна Ейлан рязко.
Не бе работа на Миелин да знае за копнежа, който Ейлан криеше дълбоко в себе си, за странното вълнение, което се бе събудило у нея за първи път, когато видя Лианон да вдига ръце нагоре, призовавайки Луната. Колкото по-дълго стоеше тук, толкова по-ясно започваше да си спомня детските си сънища, и всеки път, когато носеше дарове на Богинята при извора, се взираше във водата с надеждата, че пак ще я види.
— Ще стане това, което решат жреците. Те сигурно знаят по-добре от нас какво искат боговете.
Миелин отново се засмя.
— О, сигурно някои от тях знаят; не съм съвсем сигурна — заяви тя. — Ако питаш Кайлеан, представа си нямат. Веднъж ми каза, че в старо време познанието на друидите било предавано на всички — и то без значение дали са мъже, или жени.
— Но нали дори Върховният друид се прекланя пред Лианон — възрази Ейлан, докато се навеждаше да отреже няколко стръка от голяма туфа, която бе открила откъм слънчевата страна на една скала.
— Е, поне така изглежда — кимна Миелин. — Но, разбира се, Лианон е нещо различно. Всички се прекланяме пред нея.
Ейлан се понамръщи.
— Наистина чувах жените да говорят, че дори дядо ми не смее да отиде против волята й.
— Кой знае — отвърна замислено Миелин, докато преравяше листата, отрязани от Ейлан. — Режи ги по-близо до клона — така не можем да ползваме стъбълцата. Знаеш ли, чувала съм също, че според стария закон всеки, който отсичал дърво, трябвало да посади ново, та горите никога да не намаляват. Този закон е отменен след идването на римляните. Те секат, но не садят — и кой знае, някой ден може би дърветата ще изчезнат от Британия.
— На мен ми се струва, че са си все толкова много — каза Ейлан.
— Семената на някои се засаждат сами — каза Миелин и взе един наръч от избраните билки.
— Ами билките? — продължи да пита Ейлан.
— Мисля, че не берем толкова много, че да не могат да израстват наново. Хайде да си тръгваме. Набрахме достатъчно, а може и да завали. Знаеш ли, жрицата, която ме научи на всичко за билките, казваше, че дивите растения са градината на боговете, и че хората ще пострадат жестоко, ако не връщат в нея това, което вземат.