— Това знаят единствено боговете — сви рамене Латис. — Аз оцелях, защото цял живот се занимавам само с билките си и с нищо друго, и те съветвам и ти да последваш примера ми. Уверявам те, че поне билките не лъжат.
— Само че Ейлан няма избор, за разлика от мен — каза Миелин. — През следващите шест луни ще е като зашита за полите на Великата жрица.
— Остани вярна на себе си, дете — старата Латис хвана брадичката й и я повдигна така че Ейлан не можа да отклони погледа си. — Ако познаваш добре собственото си сърце, винаги ще имаш поне един приятел, който няма да ти изневери.
Старата жрица се оказа права. Още в началото на следващата луна отведоха Ейлан при Лианон и тя започна да изучава сложните церемонии, при които трябваше да помага на Великата жрица — а това означаваше практически всеки път, когато Лианон напускаше дома си във Вернеметон. Изучи точния начин, по който трябваше да облича тържествените одежди на Лианон за церемониите — оказа се, че тази процедура е много по-сложна, отколкото си бе представяла. От началото до края на ритуала човешки пръст не биваше да докосне жрицата — всичко по нея трябваше да е нагласено до съвършенство. Ейлан споделяше с Лианон дългите периоди на усамотяване, които предшестваха всеки ритуал; помагаше й да преодолее физическия срив, който задължително следваше всяка церемония.
Сега Ейлан започваше да разбира колко висока е цената, която Лианон плащаше, за да бъде обект на всеобщото преклонение. Скъпо струваше на жрицата честта да говори с гласа на Богинята. В ежедневието Лианон бе мълчалива, дори малко плаха, и много разсеяна; но дойдеше ли часа да проговори с гласа на Оракула, в нея се вселяваше неимоверна мощ. Ейлан започваше да се убеждава, че са избрали Лианон не толкова поради мъдростта или изключителната й воля, а най вече поради това, че лесно се откъсваше от собствената си личност.
Тогава, когато сваляше човешката си идентичност заедно с ежедневните си дрехи, Лианон отваряше духа си, за да се всели в нея Великата майка. В тези мигове тя наистина бе Велика жрица — и излъчваше според Ейлан свръхестествена власт. Но това струваше скъпо на обикновената жена Лианон — с всеки ритуал тя се изтощаваше все повече — и физически, и умствено, но жертваше силите си, без да страда за това — или поне Ейлан никога не я чу да се оплаче.
Когато Ейлан напусна отново Горския храм — за първи път след пристигането си — то беше, защото трябваше да придружи Лианон. По това време тя още не съзнаваше колко са я променили изминалите седмици. Когато минаваха покрай Дома на девиците, дори той й се стори чужд и далечен. Почти не обърна внимание на малките момичета, които плахо се отстраняваха от пътя й, и едва по-късно си даде сметка, че те са видели у нея същото неземно спокойствие, което обикновено излъчваше Лианон.
Напускаха Вернеметон, защото Лианон бе поканена да благослови едно белтейнско празненство. Тя познаваше отлично хода на празника, игрите, пазарната шумотевица, и после церемониалното палене на големите огньове, но след прекараните в пълно уединение месеци сетивата й реагираха болезнено на шума, и острият, тежък мирис на животни и човешка пот я караше да потръпва от отвращение. Дори ярките цветове, които търговците бяха избрали за шатрите си, сякаш раняваха очите й.
Обичайно бе по Белтейн хората да се забавляват с различни състезания. Сега, когато Ейлан наблюдаваше надбягванията и борбите, потните тела на мъжете й се струваха безкрайно отблъскващи. Не можеше да повярва, че някога е искала да легне с мъж.
Както обикновено, увенчаха победителя в игрите с венец от цветя и го поведоха да заеме мястото си — като крал на днешния празник. Ейлан си припомни как някога избираният по Белтейн крал е наблюдавал изгарянето на предшественика си на клада — принасяли го в жертва, ако земята бедствала, а при някои племена това ставало задължително — на всеки седем години. Стори й се, че дори сега избраникът носеше венеца си като короната на Свещен крал. Империята бе успяла да избие наследниците на британските крале, или поне да ги принуди да приемат римската култура, но докато имаше хора, готови да пожертват живота си за доброто на своите, нямаше да изчезнат и Свещените крале, които идваха всяка година, готови да се принесат в жертва за сигурността на всички — дори на тези, които отдавна не разбираха каква е истинската им роля.
Ейлан вече познаваше достатъчно добре мистериите — ако се случеше някакво голямо нещастие през идната година, дори сега, въпреки римските закони и забрани, този млад човек щеше да бъде принесен в жертва. Той го знаеше — и знаеше също, че за възнаграждение има право да прекара нощта на празника с всяка жена, която пожелае — дори с някоя от девиците от Горския храм, стига да поискаше.