Гай протегна предпазливо ръце и двете млади жени отстъпиха, оставяйки старицата да се облегне на него. Младият мъж трепна, защото разпозна жрицата, която бе видял преди толкова време да призовава Богинята. Повдигна я внимателно, учуден от лекотата на слабичкото тяло под тежките официални одежди. Повечето хора вече бяха избягали, но кравите продължаваха да се мятат напред-назад и да мучат гневно, свели глави, с насочени напред рога. Махаха опашки и се опитваха да промушат всеки, който се опиташе да ги хване.
Сега Гай видя, че на земята лежи проснат гигантът, който съпровождаше Повелителката навсякъде.
— Какво му става?
— На Хю ли? Нищо му няма — каза спокойно възрастната жрица. — Една от кравите промуши някого, а той не може да гледа кръв.
„Ама че телохранител!“ — каза си Гай.
— Трябва да се отстраним от пътя на кравите — продължи той на глас. — Накъде да я нося?
— Насам — по-високата от другите две жени забързано започна да си проправя път между преобърнатите сергии и шатри. Гай нагласи старата жена в ръцете си така чу главата й почиваше удобно на рамото му и се успокои, защото чу дишането й, макар и слабо и хрипливо. Въобще не искаше да мисли какво би станало, ако Великата жрица на Вернеметон умреше тъкмо в неговите ръце.
Лъхна го силна, но приятна миризма и той видя, че жрицата ги е довела до някаква барачка, където един билкар продаваше стоката си. Човекът, нисък, пълен и видимо обезпокоен, бързо отметна чергата, която покриваше входа, и Гай внесе Великата жрица вътре. Той коленичи и я положи върху една купчина кожи.
В помещението цареше сумрак. Навсякъде беше пълно с билки, наредени в ленени торбички по лавиците или провесени на китки от тавана. Миришеше на лято. Гай се изправи и качулката се свлече на плещите му. Зад него някой извика изумено. Сърцето му внезапно започна да се блъска тежко в гърдите! Обърна се бавно — много бавно, защото за това обръщане му бе необходима много по-голяма храброст, отколкото за да се изправи очи в очи с цяла орда жители на Каледония.
По-ниската от жриците, които прислужваха на старицата, бе отметнала назад воала си. Изпод диплите му го гледаше Ейлан. Кръвта се дръпна от лицето му; всичко около него потъна в мрак, но веднага след това светът дойде на мястото си, облян в ослепителна светлина. Поне можеше отново да диша. „Но ти си мъртва! — мислеше той. — Нали загина в огъня?!“ Отново започна да му притъмнява, но и в мрака насреща му сияеха очите на Ейлан. Усети някакъв лек полъх върху лицето си и постепенно започна да идва на себе си.
— Ти ли си наистина? — успя най-сетне да каже Гай с несвой глас. — Мислех, че си мъртва… видях това, което пиратите бяха оставили от дома ви.
Тя отстъпи назад и му кимна да дойде при нея в дъното на барачката, докато останалите жрици бяха заети да помагат на Лианон. Гай, все още напълно замаян, пристъпи напред и я последва.
— По това време бях при сестра си, за да й помогна при раждането — каза Ейлан много тихо. — Но майка ми и Сенара са били у дома.
Гласът й секна. Тя погледна притеснено към другите жрици.
В сумрака, с белите си дрехи, тя все още му приличаше на привидение. Още не му се вярваше, че е пред него, жива и здрава. За миг докосна с пръсти хладния лен на дрехата й, после се дръпна.
— Не можем да говорим тук — каза тя задъхано, — макар че не си в униформа.
— Ейлан — каза той бързо, — къде мога да те видя?
— Невъзможно — отвърна тя. — Аз съм жрица от Горския храм и нямам право…
— Нямаш право да говориш с мъж, така ли?
„Весталка, каза си той отчаяно. Момичето, което обичам, е недостъпно за мен — като че ли е весталка!“
— Не е чак толкова лошо — прошепна Ейлан със слаба усмивка. — Но ти си римлянин, а и не забравяй какво би казал баща ми…
— Не забравям — кимна той и веднага се сети какво би казал пък неговият баща. Възможно ли бе префектът да го бе оставил да страда, съзнавайки, че няма повод за това? Чистото щастие от присъствието на Ейлан се смеси с надигащия се гняв.
Загледан в лешниковите очи на Ейлан, Гай разбра, че е жив — за първи път откак бе напуснал дома на Бендейгид. Тя се сви притеснено.
— Диеда гледа насам. Може да те познае. А Кайлеан, другата жрица…
— Помня Диеда — отвърна той рязко. — Аз също трябва да намеря моя центурион. Богове! Колко съм щастлив! — продължи той унесено. Явно нямаше никакво намерение да помръдне. Вече и двете жрици гледаха към тях и Ейлан вдигна ръка в жест на благослов.
— Благодаря ти — каза тя с ясен глас, който потрепваше едва забележимо. — Нямаше да успеем да пренесем Лианон дотук. Ако видиш Хю, ще му кажеш ли да дойде при нас, щом се оправи?