— За да го пазите от кравите — допълни Гай и бе възнаграден с беглия проблясък на усмивката й.
— Сега върви.
— Да, трябва да вървя — съгласи се той. Но в същия момент Лианон се размърда. Една от жените се наведе над нея и й заговори успокоително. Заслушан в тихия глас на жената, Гай започна да осъзнава, че Ейлан действително е жрица на друидите.
Залитна към входа. Когато излезе, слънцето заслепи очите му и той примижа. Сети се, че дори не бе се сбогувал, не бе й казал нищо; не бе я попитал щастлива ли е в Горския дом. Тя ли бе избрала този живот, или я бяха насилили да го приеме? Закрачи напред, зад него долетя гласът на Диеда.
— Какво говореше с този мъж, Ейлан? Походката му е на римлянин!
— Не мисля — отвърна бавно Ейлан. — Ако беше, щеше да е в униформа. Те я носят постоянно.
Гай забави крачка, учуден, че Ейлан се измъкна така ловко. Припомни си, че едно от първите неща, които го привлякоха у нея, беше детинското й простодушие.
А сега къде, по дяволите, беше центурионът? Той си наложи да продължи да върви напред. Дали бърборкото щеше да разкаже всичко на Мацелий? И, което беше по-важно, имаше ли някакъв начин да види отново Ейлан? Сега, когато я бе намерил отново, не можеше да я остави да си отиде просто така.
Зад него, в мрака на шатрата, Ейлан притисна сключените си ръце към гърдите си. Сърцето й биеше оглушително — не й се вярваше, че другите жени не го чуват.
Лианон се размърда отново и промърмори:
— Какво стана? Пострада ли някой?
— Някакъв глупак подплаши кравите и те пощръкляха — отвърна Кайлеан. — Как… как се озовах тук?
— Помолихме един минувач да те пренесе. Онзи малоумник Хю припадна — продължи рязко Кайлеан. — Не, спасителят ти си тръгна. Ейлан го благослови от твое име.
Ейлан си мислеше колко хубаво бе, че Гай поне не беше в римска униформа и се зачуди защо всъщност не я носеше. Как ли щеше да изглежда в униформа на Легионите? Сигурно щеше да му отива, но той си беше хубав и без нея. Тя поклати глава. Знаеше, че не бива да мисли така за него. Беше приключила с тази част от живота си.
— Първо вижте добре ли е Хю, и веднага го доведете тук — нареди Лианон. — Ако добитъкът е пощръклял, сигурно няма да ги съберат лесно и ще се наложи да прекараме тук цял ден.
Ейлан излезе незабавно и примижа на силната светлина. Откри бързо Хю. Гигантът седеше на земята и бавно идваше на себе си. Поклати замаяно глава и попита:
— Добре ли е Повелителката?
— Добре е, макар и не благодарение на теб — отвърна Ейлан сопнато. — Тя припадна и един минувач я отнесе в барачката на билкаря.
— Къде са кравите?
Ейлан се огледа и установи, че Лианон е сгрешила. Наоколо нямаше и следа от добитък. Площадът бе пълен с хора, които подреждаха наново сергиите и бърбореха.
— Това знаят само боговете — и може би краварите им — каза тя. Забеляза, че човекът, когото промуши кравата, също бе отнесен нанякъде. — Кравите пощръкляха — затова промушиха онзи човек.
— Римляните ги уплашиха — измънка Хю, докато се изправяше с мъка на краката си. — Като маршируват, по тях всичко дрънка и блести, проклети да са. Защо изобщо дойдоха тук? Да не би благославянето на добитъка да е в разрез с интересите на империята?
— Ясно е, че тъкмо днес никой нищо няма да благославя — продължи след малко гигантът, клатейки глава. — Най-добре е да отведа Повелителката у дома. Щом наоколо има толкова римляни, нищо чудно да станат и по-големи неразбории — и той продължи да мърмори нещо под носа си.
Ейлан не за първи път се зачуди защо ли Лианон търпеше този дръвник. Голяма полза от него като телохранител нямаше, всъщност според Ейлан изобщо не вършеше никаква работа. Ако някога станеше жрица на Оракула — колкото и малко да й се искаше — първото нещо, което би сторила, щеше да е да се отърве от този недодялан глупак.
Беше минал около месец след белтейнските тържества, когато Лианон прати да повикат Ейлан. Когато Ейлан влезе в жилището й, видя, че при нея има някакъв мъж, който странно й напомняше Кинрик. Мъжът държеше за ръка едно десетинагодишно момиче с червеникава коса. Слънчевите лъчи се заплитаха в къдриците на момиченцето и те проблясваха тук-там като злато.
Ейлан се усмихна на малката, която отвърна плахо на погледа й. Лианон каза:
— Хадрон е от Братството на Гарваните. Най-добре ще е ти сам да й разкажеш историята си, Хадрон.
— Няма много за разправяне — поде Хадрон. — Имам доведен брат, който отиде доброволец в легионите. Той се застъпи за мен — инак и аз щях да работя вече в оловните мини. Отървах кожата, но ми е забранено в продължение на десет години да живея в границите на империята. Трябва да избягам някъде на север, но там, където отивам, не мога да водя със себе си малко момиченце.