— Възможно ли е да са отвели детето в Горския храм? Може би твоите близки знаят нещо?
— Ще ги питам — кимна Кинрик.
„Бих предпочел аз да се заема с тази работа“ — каза си Гай, но не виждаше как би могъл да го стори. Пък и откъде да знае дали Ейлан изобщо иска да го види отново? Може би беше щастлива в Горския храм, може би опитите му да се види с нея отново само щяха да смутят покоя й? Беше изпълнил дълга си пред Валерий. Редно бе да благодари на Кинрик и да си тръгне.
Разбра, че е мълчал дълго, потънал в мисли, когато Кинрик му наля още вино от каната и бутна чашата към него.
— Тук май има нещо повече от някакво загубено дете — заяви британецът. — Я ми кажи, какво става с теб всъщност?
— Трябва да видя отново Ейлан — изтърси неочаквано Гай. — Кълна ти се, нямам лоши помисли. Само искам да разбера щастлива ли е там.
Кинрик го зяпна. После отметна глава и така зарева от смях, че хората от околните маси започнаха да се обръщат.
— Ами че ти си влюбен! — успя да каже той най-сетне. — Как не разпознах признаците! Нали и моето момиче е затворено зад онези стени!
— Но ти си им роднина — настоя сериозно Гай. — Ще ти разрешат да се видиш с тях. Можеш ли да уредиш нещо?
— Защо не? — ухили се доволно Кинрик. — Никога не съм чул смислено обяснение защо държат жриците като затворнички. Това би подхождало повече на вас, римляните. Откак отиде там, Диеда отказва да ме види, камо ли пък да разговаря с мен, но мисля, че ще успея да се видя със сестра си — той пресуши чашата си на един дъх. — След три дни чакай на пътя, който води към Горския храм. Един час след пладне.
Докато Ейлан чакаше в гъсталака, близо до Свещената горичка, обляна от ярката светлина на лятното слънце, тя установи с учудване, че не може да спре да трепери. Когато Кинрик дойде и й каза, че Гай иска да я види, това й прозвуча като отговор на молитва. Но не й трябваше много време да разбере, че тази сбъдната молитва е едно от най-опасните неща на този свят. Кажи-речи, нямаше възможност да запази срещата в тайна. А ако ги откриеха, никой нямаше да повярва на обясненията й.
Накрая се предаде и отиде да попита Кайлеан за съвет.
— След като си се съгласила, не можеш да направиш нищо друго, освен да отидеш на срещата, както е уговорено — бе казала Кайлеан, — но те предупреждавам, че ще съм достатъчно наблизо, за да чувам какво си говорите през цялото време; за да мога да се закълна, ако се наложи, че не сте разменили и ма, която не бихте могли да кажете пред родителите си? Съгласна ли си?
Ейлан бе свела глава в знак на съгласие и бе излязла от стаята. Всъщност дори изпита леко облекчение. Ако се налагаше да разговарят в присъствието на жрицата, нямаше опасност той да й зададе някой… опасен въпрос.
— Чакай — спря я Кайлеан. — Защо дойде да ми кажеш това? Надявам се, не си мислела, че ще одобря такова нещо?
— Не нарушавам с нищо обета си — Ейлан погледна по-възрастната жена в очите. — Но знам много добре как може да се украси една история от злите езици. Вярвам, че би ми дала съвет по съвест, независимо от това какви чувства изпитваш!
После се обърна и излезе от стаята, но не преди да забележи със задоволство че бузите на Кайлеан се бяха зачервили.
И така, Ейлан чакаше, съзнавайки, че под зоркото око на Кайлеан няма от какво да се бои. Ако преди време някой я бе попитал страхува ли се от Гай, тя би отрекла категорично. Но сега, колкото по-къси ставаха сенките на дърветата, толкова повече нарастваше страхът й — имаше чувството, че не може да се държи на краката си.
— О, Кайлеан — изплака тя, обръщайки се към жрицата, която седеше невъзмутимо на един камък на края на просеката и бродираше. — Какво да говоря с него?
— Защо питаш мен? Не мисля, че съм най-подходяща да давам съвети на едно младо момиче как да се държи с мъжете — отбеляза Кайлеан със саркастична усмивка.
Ейлан въздъхна. Времето се влачеше. Разбира се, Гай имаше доста път от Дева дотук. След малко момичето се промъкна до Кайлеан и пъхна ръката си в нейната.
Дали не се бъркаше в неща, които не бяха нейна работа? Не, каза си тя твърдо. Беше длъжна да направи всичко възможно, за да разбере кои и какви са роднините на детето. И тя продължи да чака, вече малко по-уверена в себе си, но когато най-сетне видя сянката му на пътеката, сърцето й заби така, сякаш щеше да изхвръкне.
За първи път го виждаше в пълна униформа с шлема на римските легионери. Както бе предположила, униформата му отиваше. Стори й се по-висок, а червеният гребен на шлема караше тъмните му очи да блестят по-ярко. Гай влезе в просеката и спря като закован. Явно се изненада, като видя две жени вместо една, но не се издаде — само миглите му трепнаха за миг. Той поздрави, свали шлема си и го притисна под мишницата си.