Ейлан се улови, че го е зяпнала като малко дете. Досега само бе мярвала отдалеч униформените римски офицери — сега видът му като че ли още повече подчертаваше колко много неща ги делят. „И все пак, каза си тя внезапно, съгласно техния закон всички сме поданици на Рим — и той, и аз“. Тази мисъл й прозвуча като прозрение.
Гай я гледаше и се усмихваше. Ейлан осъзна с ужас, че всичко, което се бе приготвила да му каже, просто е изчезнало от съзнанието й.
Гай хвърли поглед към другата жрица. Присъствието на трети човек де влизаше в сметките му и сега и той нямаше представа какво да говори. В края на краищата не се излагаше на опасността да ядоса баща си и да злепостави самата Ейлан, само за да размени няколко учтиви думи в присъствието на някакъв бдителен дракон!
Но когато срещна присмехулния поглед на Кайлеан, гневът му се поуталожи. Щом Ейлан бе станала весталка — или както наричаха тези жрици тук, на британските острови, можеше да се очаква, че ще й трябва свидетел, който да потвърди, че не е нарушила обета си, ако това се наложи.
Зачуди се как да й обясни, че е недосегаема за него — все едно че служеше в храма на Веста в Рим. Никога не би могъл да забрави колко бе трогнат от доверието й през онази нощ, която прекараха заедно край огньовете, колко го развълнува невинността й.
Кайлеан очевидно бе нещо съвсем различно. Ясно му бе, че по-възрастната жрица никога не би ги изпуснала от поглед — и той се възмущаваше заради Ейлан. Но съзнаване, че всички тези жени са отраснали с разказите за римските безчинства. За една обитателка на Горския храм фактът, че е мъж и римлянин, бе достатъчен за да не му се доверява и на косъм.
При това съзнаваше, че ако Кайлеан не бе тук, не би се въздържал да не целуне Ейлан — беше толкова очарователна в светлата ленена рокля, с разпиляната руса коса, когато блестеше като злато под лъчите на слънцето! Гай си каза, че тези дрехи трябва да са някаква униформа за жриците. Робата на Кайлеан имаше същата кройка, само че беше тъмносиня — и не й отиваше. Къси сърповидни ножчета висяха от коланите на двете жени.
След малко Ейлан се посъвзе и започна да му разказва историята на детето, което бяха приютили в Горския храм — макар че младата жрица се бъркаше и заекваше, и разказът й не бе много свързан, Гай незабавно разбра, че става дума за племенницата на Валерий.
— Но това е същинско чудо! — възкликна той. — Та аз исках да те видя заради същото това момиче! Тя е племенница на секретаря на баща ми! Трябва да е същото дете! На колко години е?
— Това действително е дело на Богинята — кимна Ейлан. — Мисля, че не е на повече от десет годиш.
— Не е достатъчно голяма, че да я омъжат — каза замислено Гай. Съгласно римския закон момчетата можеха да се омъжват след дванадесетата си година. — Това е добре, в противен случай Валерий щеше да се чувства задължен да уреди незабавно брака й. Сега сигурно ще му се наложи да се ожени самият той, за да има кой да я гледа.
— Няма нужда — отвърна Ейлан. — Момичето е добре и се чувства щастливо при нас — можеш да му го кажеш.
Гай се намръщи. Знаеше много добре, че Валерий, който произхождаше от добро римско семейство, би счел за недопустимо да остави племенницата си да живее далеч от надзора му. Но той действително нямаше никакви живи роднини, които да се грижат за момичето. Може би настояванията на Ейлан, че ще се грижи лично за здравето и възпитанието на детето, бяха напълно достатъчни.
Нали в Рим приемането на едно момиче в храма на Веста се считаше за възможно най-голямата чест — за нея и за цялото й семейство! Докато една жена спазваше обета си на весталка, тя бе почитана като същинска кралица. Сигурно щеше да намери начин да убеди Валерий.
Междувременно той продължаваше да прави безсмислени забележки за малкото момиче, което не бе виждал през живота си, и изведнъж забеляза, че Кайлеан е насочила пронизващия си поглед към него. Бяха си казали всичко, което имаха право да си кажат, без да нарушат нормите на доброто поведение, и започваха да повтарят едни и същи думи. Явно беше време да се сбогува.
Гай замълча за миг. Не можеше да откъсне очи от Ейлан. Предполагаше, че никога вече няма да я види, никога вече нямаше да има възможност да поговори с нея — дори в присъствието на строгата възрастна жрица. Как му се искаше поне да може да се сбогува истински с нея — но не смееше да го стори пред очите на Кайлеан. А и сигурно по-добре да не излага и нея, и себе си на такова изкушение. А Ейлан също продължаваше да го гледа с някакъв недоизказан въпрос в очите.