— Не се и съмнявам, но аз не се боя да остана насаме със себе си. При това мога да се занимавам с музика колкото си искам, без да се съобразявам с уроците и останалите си задължения тук. Всъщност съм доволна — каза убедително Кайлеан. — В това наказание — щом Лианон държи да го нарича така — няма нищо, което да ме притеснява.
Ейлан замълча. Знаеше, че двете с Диеда с радост ще си поделят задълженията на Кайлеан, свързани с обслужването на Лианон. Ейлан обичаше Лианон независимо от недостатъците й, Диеда също бе привързана към нея. Но Кайлеан щеше да й липсва.
Каза си, че ако Лианон бе по-различна, и Кайлеан, и тя самата щяха да бъдат далеч по-жестоко наказани. Но тъй или иначе, Кайлеан щеше да понесе някакво наказание, колкото и да твърдеше, че то не я тревожи — и Ейлан бе виновна за това. Вината й тежеше, но не толкова, че да поиска да не се бе виждала с Гай. Съжаляваше само за едно — че не можа да му каже и половината от това, което си бе наумила.
Когато Кайлеан напусна Горския храм, Ейлан разбра, че никоя от другите жрици не е била особено привързана към нея. Като че ли само Миелин и Ейлид я приемаха донякъде за приятелка — и, разбира се, Лианон.
Наближаваше есента и времето започна да се променя. С наближаването на есенното равноденствие зачестиха и дъждовете. Една вечер, когато обитателките на Дома на девиците бяха насядали около огъня, Ейлан се замисли как ли се чувства Кайлеан в своето изгнаническо обиталище. Дали покривът на колибата не течеше? Дали самотата и горската тишина не бяха започнали да я подтискат?
Жените се забавляваха, като измисляха гатанки, но накрая това им омръзна и те започнаха да молят Диеда да попее или да им разкаже някоя история. Диеда кимна.
— Какво искате да ви разкажа?
— Някоя история за Другия свят — каза Миелин. Разкажи как Бран, син на ебал, тръгнал на път към Западните земи. Всички бардове учат тази история.
И Диеда полуразказа, полуизпя легендата за Бран, за неговата среща с морския бог Мананан, повелителят на илюзиите, който превърнал морето в гъста гора, рибите — в птици, а морските животни — в овце; как плували през зелената гора, но Мананан паднал от лодката и тогава вътре нахлули вълните; как всички се издавили, а морският бог бил изхвърлен на брега.
Когато свърши тази история, жените поискаха нова, захласнати като малки деца.
— Разкажи историята за краля и трите вещици — помоли една, и Диеда за почна така, както започват всички приказки:
— Преди много, много години, времената били други, по-хубави от днешните, но имало повече път между нашия и Отвъдния свят, и ако съм била там тогава, нямаше да съм тук сега… И тъй, в толкова отдавнашни времена, че и най-старият човек на земята не би могъл да си ги припомни сега, имало един замък — на границата между нашия и другия свят, и в него живеели крал и кралица…
Било навечерието на Самхаин — когато дверите между световете се разтварят; времето между времената, което дели едната половина на годината от другата — от полунощ до зори. И тогава на портите на замъка се явили три вещици. Първата имала свинска муцуна, долната й устна висяла до коленете, та чак скривала дрехите й; устните на втората били от едната страна на главата — тя имала и дълга брада, която покривала гърдите й; третата пък била съвсем отвратително създание — с една ръка и един крак. Под мишницата на единствената си ръка носела прасе, което изглеждало толкова по-добре от нея, че заприличало на хората на същинска принцеса.
Всички жени вече се заливаха от смях; Диеда само се поусмихна и продължи:
— Трите вещици влезли и веднага седнали до огъня — за краля и кралицата не останало място, та им се наложило да седнат при вратата.
Първата вещица, онази с увисналата устна, казала: „Гладна съм; какво ще ми дадете да ям?“. Прислужниците се разтичали и й поднесли гърне с овесена каша, достатъчна за дузина мъже. Вещицата го излапала и се развикала: „Как може да сте толкова стиснати! Още съм гладна!“
Нали знаете, в нощта срещу Самхаин не може да се откаже нищо на гостенин; затова самата кралица се хванала на работа заедно с прислужничките си, сготвили още каша и сложили в пещта да се пекат банички. Но колкото и да хранели неканената гостенка, тя все ръмжала, че умира от глад.
Тогава втората, брадатата вещица, захленчила: „Жадна съм!“ Дотъркаляли буре с бира, тя го пресушила на една глътка и продължила да мърмори, че гърлото й е пресъхнало. Кралят и кралицата се уплашили, че вещиците ще изгълтат всички припаси за зимата — затуй излезли навън и взели да се чудят какво да правят с гостенките. Тогава изпод близкия хълм надникнали няколко дребни човечета — били от добрия народ на феите, и поздравили кралицата.