— Разбира се. Затова и самите римляни, когато градят олтарите си тук, изобразяват своите божества с някои от атрибутите на нашите. Но тук, в Горския храм, ние вярваме, че служим на Великата Богиня в най-чистия й израз — служим на божественото начало, въплътено във всяка жена, във всяка майка, сестра и дъщеря. Затова понякога казваме, че лицето на всяка жена може да отрази лицето на Богинята.
За миг Ейлан се поддаде на възторга в думите й, но веднага след това у нея се надигна гняв. Защо тогава любовта й към един римлянин се считаше за престъпление — ако наистина и римляните се кланяха на същите божества? Кайлеан бе с нея по време на последния й разговор с Гай и би трябвало да разбира чувствата й към него. Как можеше да твърди, че след като положеше обет, любовта й вече нямаше да има значение? Чувството й към Гай бе за нея е по-малко свято от екстаза, който я изпълваше понякога — когато чувстваше присъствието на Великата богиня и душата й засияваше като свещеното езеро под лунната светлина.
— Каква клетва трябва да положа?
— Ще се закълнеш, че ще останеш завинаги недокосната от мъж, освен ако рогатият бог не те избере за своя съпруга. Ще обещаеш да не споделяш тайните на храма с непосветени, че винаги ще изпълняваш волята на Богинята или на този, който те призове в нейно име…
Кайлеан помълча. Наблюдаваше внимателно Ейлан, а Ейлан си мислеше колко я е обикнала, колко много се е привързала и към останалите жени и към живота си тук. Тя вдигна глава и се взря в тъмните очи на по-възрастна жена.
— Готова съм да се закълна, че ще изпълня всичко това…
— Трябва също да покажеш, че си овладяла всичко, на което те учихме през тези три години, за да те приеме и самата Богиня. Трябва да ме разбереш — не мога да ти опиша последното изпитание — то е различно за всяка жена, която иска да стане жрица — така че дори положената клетва да не ми забраняваше да говоря за това, не бих могла да ти дам напътствия.
Ейлан подтисна надигналото се внезапно безпокойство. Бе живяла достатъчно дълго в дома на девиците, за да знае всички слухове за момичета, които не успели да преодолеят последното изпитание — и били отпратени, или по-лошо — изчезвали навеки и никой не знаел какво е станало с тях.
— Разбирам, и съм съгласна да се подложа на изпитанието — каза тя след малко.
— Тъй да бъде — кимна Кайлеан. — В името на Богинята те приемам за последно изпитание.
Тя целуна Ейлан по бузата, а Ейлан си спомни как една млада жрица я бе целунала по същия начин, когато за първи път дойде във Вернеметон; за миг изпита чувството, че е преживявала този момент не веднъж, а безброй път — назад във времето.
— Когато настъпи последното пълнолуние преди Самхаин, ти ще произнесеш последния обет в присъствието на всички жрици. Лианон и дядо ти ще бъдат доволни.
Ейлан я загледа учудено. Тя нямаше намерение да положи обет, за да се понрави на дядо си или на Великата жрица! Решението й наистина бе повлияно от очакванията на цялото семейство — но може би и от някакви незнайни сили, които се криеха в сенките отвъд обичайното, което човешкият разум можеше да приеме.
— Кайлеан… — прошепна тя, — ако положа обет да служа на Богинята, то няма да е, защото съм дъщеря и внучка на друиди; причината не е и в това, че никога повече няма да видя Гай; мисля, че има нещо повече от това…
Кайлеан я погледна замислено.
— Когато те видях за първи път, изпитах чувството, че съдбата ти е свързана със съдбата на Горския храм — каза тя. — Сега съм напълно убедена в това. Но не мога да ти обещая, че ще бъдеш щастлива тук, дете мое.
— Но аз не очаквам щастие — изхлипа Ейлан. — Ще приема съдбата си, стига да намеря смисъл и цел на всичко това!
Кайлеан въздъхна и протегна ръце към нея. Ейлан се отпусна в прегръдките й и очите й плувнаха в сълзи.
— Всяко нещо има смисъл и цел, мила моя — поде жрицата, докато милваше леко косите й, — но понякога минава много време, докато ние ги открием — това е единствената утеха, която мога да ти дам. Ако самата Богиня не знае какво върши, какъв смисъл би имало тогава съществуването на света?
— Това ми стига — каза тихо Кайлеан, заслушана в равномерните удари на сърцето й. — Освен това имам и твоята обич…
— Да, обичам те — каза едва чуто жрицата. — Обичам те, както някога Лианон обикна мен…
Пълнача луна светеше в небето като голямо бдително око — сякаш самата Арианрод бе решила да наблюдава отблизо церемонията по посвещаването. Когато пеенето на жриците затихна зад гърба й, кожата по ръцете на Ейлан настръхна от нахлулия в душата й студ. Нощта беше топла, но и да валеше, друидите надали биха отложили изпитанието й. Каза си, че трябва да е доволна, че щом нощта е ясна, и небесата гледат благосклонно на нейното посвещаване, но въпреки всичко лунната светлина обтягаше нервите й.